— Никога не си чувал тези думи.
Шефът на станцията кимна.
— Нима бих могъл да ги чуя? Та вие въобще не сте идвали тук.
— Трябва спешно да изпратя това във Вашингтон.
Ямата погледна часовника си.
— Няма да успеем да хванем директния полет.
— Тогава ще го изпратим по секретния факс.
— Нямаме такова оборудване. Не и за връзка с управлението.
— А хората от Агенцията за национална сигурност?
— При тях може, но ни предупредиха, че връзките им вероятно са компрометирани.
— Президентът има нужда от тази информация. Изпратете го на моя отговорност.
— Да, сър.
33.
ПЪТЕКИ
Колко хубаво бе да се събудиш в прилично време — осем часа — у дома в събота сутрин. Без главоболие. Джак не го бе правил от месеци насам. Смяташе да прекара целия ден у дома в сладко безделие. Щеше само да се избръсне. Райън имаше тази възможност, защото вечерта щеше да ходи на църква. Едва днес Джак разбра, че в събота сутрин децата му са като залепени пред телевизора, където гледаха най-различни анимационни филмчета. Имаше дори и някакви костенурки, за които бе чувал. Той също реши да погледа телевизия.
— Как си тази сутрин? — попита жена си Джак, докато отиваше към кухнята.
— Доста добре. Всъщност… О, по дяволите.
Забележката й бе предизвикана от настоятелното звънене на секретния телефон на Джак. Той забърза към библиотеката, за да се обади.
— Да?
— Доктор Райън, тук е секторът по оповестяване. „Рицар“ — каза дежурният офицер.
— Добре — отвърна Джак и затвори телефона.
— Какво има? — попита Кети от вратата.
— Трябва да изляза. Между другото утре също няма да ме има.
— Джак, моля те…
— Виж, скъпа, преди да напусна, трябва да свърша още две неща. Едното върви в момента — въобще не си ме чула, нали? — и просто съм нужен.
— Къде ще ходиш този път?
— В кабинета си. Отвъдморски пътувания засега не се предвиждат.
— Тази вечер май ще вали сняг. И то доста.
— Чудесно. Е, в краен случай винаги мога да остана там.
— Само веднъж да напуснеш това проклето място завинаги. Ще бъда толкова щастлива.
— Можеш ли да ме изтраеш поне още два месеца?
— Два месеца?
— Обещавам, че на първи април се махам. Става ли?
— Джак, не че не харесвам работата ти, но…
— Да, няма ме по цял ден. Аз също не го харесвам. Вече свиквам с идеята, че ще напусна и ще се превърна в нормален човек. Ще се променя.
Кети се предаде пред неизбежното и се върна в кухнята. Джак не си сложи костюм. В почивните дни не се налагаше да ходи в службата си официален. Реши дори да не си слага вратовръзка и да кара сам. След тридесет минути вече пътуваше.
Следобедното небе над Гибралтарския пролив бе необичайно ясно. На юг бе Африка, а на север Европа. Геолозите твърдят, че в миналото на мястото на морския път е имало планинско било, а Средиземно море е било суха долина. После обаче Атлантическият океан пробил. Скалите, издигащи се над морското равнище, сигурно са били идеален наблюдателен пункт.
Освен това тогава е липсвала досадната гражданска авиация. А сега човек трябваше да е постоянно нащрек, да не би някой боинг да изскочи ма пътя му. Или пък да стане обратното, което, честно казано, бе по-вероятно.
— Ето я и компанията ни — забеляза Роби Джексън.
— За пръв път го виждам, сър — каза лейтенант Уолтърс.
„Компанията“ бе първият истински самолетоносач в руския флот — „Кузнецов“. Шестдесет и пет хиляди тона, тридесет самолета и десетина хеликоптера. Придружаваха го кръстосваните „Слава“ и „Маршал Устинов“, както и един разрушител от клас „Современний“ и два от „Удалой“. Компактната група държеше източен курс и се намираше на двеста и четиридесет морски мили зад „Теодор Рузвелт“. „Ден и половина след нас — помисли си Роби. — Или пък час и половина, зависи от гледната точка.“
— Ще минем ли да ги поогледаме? — попита Уолтърс.
— Не, няма защо да ги дразним.
— Май са се разбързали за някъде — каза лейтенантът, без да сваля бинокъла от очите си. — Според мен скоростта им е около двадесет и пет възела.
— Може би просто искат да минат през пролива възможно най-бързо.
— Съмнявам се, капитане. Защо, мислиш, са тук?
— Според разузнаването по същата причина, поради която и ние. Да потренират, да развеят знамето си, да завържат някое приятелство и да понатиснат, където трябва.
— Май веднъж си имал проблеми с тях…
— Да, един техен изтребител се опита да ме поразтърси с ракета. Въпреки това успях да приземя птичката успешно. — Роби замълча за момент. — После казаха, че е било неприятен инцидент и са наказали пилота.