— Вярваш ли?
Джексън хвърли последен поглед към руската бойна група.
— Всъщност да.
— Когато за пръв път ги видях, си помислих, че ще ни създадат много главоболия.
— Хайде стига, Шредър. Вече ги видяхме. Да се връщаме.
Роби издърпа лоста, за да се насочи обратно на изток. Маневрата бе извършена бавно и спокойно, почти мързеливо. Съвсем не приличаше на рискованите завои, предприемани от младите пилоти. Нямаше смисъл от излишно напрежение във въздуха. Поне така би си казал Джексън, ако си направеше труда да се замисли върху маневрата. На задната седалка лейтенант Хенри „Шредър“ Уолтърс си каза, че командирът на авиогрупата остарява.
Но не с бързи темпове. Джексън бе нащрек както винаги. Седалката му бе повдигната до най-високото положение, защото Роби имаше сравнително нисък ръст. Но сега разполагаше с чудесна видимост. Погледът му постоянно се движеше нагоре-надолу и от дясно на ляво, като не пропускаше да хвърли по едно око на измервателните уреди в кабината. Най-голямата му грижа беше търговският въздушен трафик, а също и частните самолети. Беше краят на седмицата и хората вероятно искаха да се полюбуват на скалите от въздуха. „Малките частни самолети често са по-опасни от големите боинги“ — помисли си Роби.
— За бога! Погледни на девет часа.
Капитан Джексън моментално извърна глава наляво. На около двадесет метра от него бе изникнал един МиГ-29 Център-Н — новият военноморски вариант на прословутите руски изтребители. Пилотът го гледаше. Роби видя, че на крилата му висят четири ракети. В момента томкетът му разполагаше само с две.
— Дойде отдолу — обади се Шредър.
— И е постъпил умно — отвърна хладнокръвно Роби.
Руският пилот махна с ръка и Роби му върна жеста.
— По дяволите, ако искаше…
— Шредър, защо не вземеш да се стегнеш. С Иван си играем игрички вече цели двадесет години. Приемал съм повече сигнали за опасност, отколкото ти си спал с жени. Ние не сме тактическа авиация. Аз просто исках да огледам бойната им група. Иван пък е решил да огледа мен. Държи се приятелски.
Роби направи нова маневра и се смъкна с няколко метра по-надолу. Искаше да огледа „корема“ на руснака. Там нямаше допълнителни резервоари. Само четирите ракети АА-11, или „Стрелци“, както ги наричаха в НАТО. Стабилизаторите на опашката изглеждаха по-крехки от тези на американските самолети. Роби си спомни докладите за проблемите на руснаците при приземяването. Е, излитането и кацането на самолетоносач бе все още непозната територия за тях, нали? Щяха да минат години, докато усвоят всички уроци. Въпреки това самолетът изглеждаше добре — прясно боядисан в приятен сив цвят. Само преди няколко години американският флот бе започнал да боядисва техниката си с нов оттенък на сивия цвят. Руският определено изглеждаше по-добре, но за сметка на това не се сливаше с околната среда така, както американският. И все пак американските самолети приличаха на безнадеждно болни от проказа. Роби запомни изписания на опашката номер. Щеше да го докладва на момчетата от разузнаването. Лицето на пилота обаче не се виждаше. То бе скрито от шлем. Двадесет метра наистина бе малко разстояние, но не чак толкова, та да разтревожи командира на авиогрупата. Вероятно руснакът искаше да покаже, че е добър, но не и луд. Роби отново се издигна на неговото равнище и помаха в знак на благодарност, че не е променил линията си. Руснакът му върна жеста.
„Как ли се казваш, синко?“ — запита се Роби. Освен това се замисли какво ли си казва руснакът при вида на победния флаг, изрисуван на самолета му, и дребничкия надпис: „МиГ-29, 17-1-91“ под него. „Да не издребняваме“ — отговори си сам Джексън.
За облекчение на екипажа „Боинг 747“ най-после кацна след дългия презокеански полет. Кларк бе сигурен, че дванадесетчасовите полети са ужасно изпитание, особено ако трябва да завършат в долина, пълна със смог, каквато бе Мексико Сити. Самолетът се приземи, извъртя се и спря пред военния оркестър, няколкото редици посрещачи и гвардейци и дежурния червен килим.
— Ако прекарам толкова много време в самолет, след това сигурно няма да мога да отида сам до тоалетната — забеляза тихо Чавес.
— Изводът е никога да не се кандидатираш за президент — отвърна Кларк.
— Прав си, господин К.
Стълбичката се приближи и вратата се отвори. Военният оркестър засвири нещо, но двамата офицери от ЦРУ бяха твърде далеч, за да чуят мелодията. Обичайните телевизионни екипи се защураха напред-назад. Японският министър-председател бе посрещнат от външния министър на Мексико. Той изслуша една кратка реч, сам произнесе не по-дълга, премина покрай строените войници, които стояха мирно вече деветдесет минути, и реши да направи първото смислено нещо за деня: качи се в една лимузина и отпътува към посолството, за да си вземе душ или може би гореща вана. Японците бяха открили най-доброто лекарство против умората от полети. Те киснеха до изнемога във вани с вряла вода. „Процедурата със сигурност премахва бръчките от лицето и умората от мускулите“ — помисли си Кларк. Жалко, че американците си караха постарому. Десет минути след като официалните лица напуснаха, гвардейците си отидоха и килимът бе навит, обслужващият персонал влезе в самолета.