Бени нямаше да го допусне втори път.
— Разкарай се! — заповяда на арабски Задин.
— Няма.
— Ще те застрелям.
— Няма да ви пуснем да минете.
— Бени! — извика един от полицаите, който все още разсъждаваше трезво.
Но вече бе станало късно. За Бенджамин Задин смъртта на братята му от арабска ръка, напускането на жена му и хората, седящи на пътя му, бяха твърде много. С плавно движение той извади служебния си пистолет и стреля в челото на Хашми. Арабският младеж падна напред и песента сек на. Един от другите демонстранти се опита да стане, но другарите му го задържаха. Всички започнаха да се молят за мъртвите си приятели. Задин насочи пистолета си към друг младеж, но въпреки че натисна спусъка, пръстът му спря в последния момент. Спря го куражът в погледите на насядалите хора. В тях имаше предизвикателност. Може би решителност и… съжаление, защото по лицето на Задин бе изписано терзание, далеч превишаващо болката. Внезапно той осъзна ужаса на постъпката си. Бе убил хладнокръвно. Бе отнел живота на човек, който с нищо не го заплашваше. Бе станал престъпник. Задин се обърна към равините, за да потърси нещо — без да знае какво, — но не го намери. Докато се отдалечаваше, песента зад гърба му отново се надигна. Сержант Моше Левин го посрещна и пое оръжието му.
— Ела, Бени, да се махаме оттук.
— Какво направих?
— Стореното — сторено, Бени. Хайде да вървим.
Левин поведе командира си, но се обърна да види какво бяха направили тази сутрин. Тялото на Хашми бе прегънато надве. Кръвта се стичаше между камъните, с които бе застлана улицата. Сержантът знаеше, че трябва да каже или да направи нещо. Всичко се бе объркало. Устата му се отвори и той невярващо поклати глава. В този момент другарите на Хашми разбраха, че водачът им е победил.
Телефонът на Райън иззвъня в 2,03 часа по лятното часово време за Източното крайбрежие. Той успя да го вдигне преди второто позвъняване.
— Да?
— Обажда се Сандърс от Оперативния център. Включете си телевизора. След четири минути Си Ен Ен ще излъчва нещо важно.
— И какво по-точно? — попита Райън, докато пръстите му сънливо опипваха копчетата на дистанционното.
— Няма да повярвате, сър. Получихме го по сателита и центърът в Атланта след малко ще го излъчи. Умът ми не стига как се е промъкнало покрай израелската цензура. Както и да е…
— Добре, започва — разтърка очите си Райън и точно навреме.
Беше изключил звука, за да не събуди жена си. Материалът и без това не се нуждаеше от коментар.
— Господи, Боже мой…
— Точно така — съгласи се офицерът отсреща.
— Веднага изпратете шофьора ми. Обади се на директора и му кажи да побърза. Свържи се с офицера по оповестяването в Белия дом. Той ще предупреди хората си. Ще ни трябват заместник-директорът по разузнаването и шефът на израелския отдел. Джордан — по дяволите! Всички. Всички отдели. Провери дали Държавният департамент знае и…
— Те имат собствени…
— Известно ми е. Въпреки това им се обади. В този бизнес не трябва да СИ СИГУРЕН В нищо. Ясно ли е?
— Да, сър. Нещо друго?
— Да. Изпрати ми още четири часа сън — затвори телефона Райън.
— Джак… Това наистина ли… — изправи се в леглото Кети. Току-що бе видяла повторението.
— Съвсем наистина, скъпа.
— И какво означава?
— Че арабите са намерили начин да победят Израел. — „Освен ако не успеем да го спасим.“
Час и половина по-късно Райън включи кафе-машината в кабинета си и се зачете в съобщенията на нощната смяна. Днешният ден щеше да мине под знака на кафето. Беше се обръснал в колата по пътя за насам и един поглед в огледалото му даде да разбере, че не е свършил работата както трябва. Джак изчака чашата му да се напълни и влезе в кабинета на директора. Чарлс Алден и Кабът бяха вече там.
— Добро утро — каза съветникът по националната сигурност.
— Да — отвърна дрезгаво заместник-директорът. — И какво по-точно му е доброто? Президентът знае ли вече?
— Не. Не искам да го безпокоя, докато не съберем малко сведения. Ще поговоря с него, като се събуди около шест часа. Маркъс, какво можеш да ми кажеш за израелските ни приятели?
— Знаем ли вече нещо със сигурност, Джак? — обърна се директорът Кабът към подчинения си.