— Обзалагам се, че ще са повече от тридесет.
— Никога не се обзалагам с теб за времето — напомни му майорът.
— И постъпваш умно, Скоти.
— Утре вечер уж щяло да се изясни.
— Ще повярвам, когато го видя.
— Температурите ще паднат до нулата, а може би и по-ниско.
— Е, това вече го вярвам — каза полковникът и провери височината, компаса и изкуствения хоризонт.
Той отново погледна навън, където се виждаше само вихреният танц на снежинките.
— Каква е видимостта според теб?
— О, ако времето е тихо… може би тридесетина метра… може би четиридесет и пет… — обърна се помощник-пилотът към полковника, но усмивката му почти веднага замръзна.
Той се сети, че по корпуса могат да се появят обледявания.
— Каква ли е температурата отвън? — промърмори на себе си майорът.
— Дванадесет градуса под нулата — осведоми го полковникът, преди помощникът му да е успял да погледне термометъра.
— А ще слиза ли по-надолу?
— Да, може би още малко.
— По дяволите, вашингтонското време.
След тридесет минути вече кръжаха над Кемп Дейвид. Светлините на прожекторите показваха къде е площадката за кацане. От всички посоки видимостта надолу бе най-добра. Помощник-пилотът погледна назад, за да види какво е обледяването.
— Има малко лед, полковник. Хайде да приземим този юнак още преди да се е случило нещо. Вятърът е със скорост тридесет възела.
— Май започнахме да понатежаваме.
При определени атмосферни условия VH-3 можеше да се обледи със „скорост“ двеста килограма лед в минута.
— Проклети метеоролози. Аха, виждам площадката.
— Височина шестдесет метра, скорост на вятъра тридесет възела — съобщи данните от уредите майорът. — Четиридесет и пет с двадесет и пет възела… тридесет с по-малко от двадесет… добре вървим… петнадесет метра.
Пилотът смъкна вертолета. Снегът около него се издигна в бясна вихрушка от перката. Това положение се наричаше „снежно заслепяване“. Видимите досега странични ориентири в един миг изчезнаха. Екипажът се по чувства като затворен в топче за пинг-понг. Точно тогава един внезапен порив на вятъра завъртя хеликоптера наляво и го наклони. Полковникът веднага погледна изкуствения хоризонт. Той също се килна на една стрина Опасността бе колкото неочаквана, толкова и голяма. Пилотът изправи вертолета и го спусна към земята. По-добре да се приземи малко по-твърдо, отколкото перката му да закачи някое от невидимите засега дървета. Хеликоптерът тупна като камък точно от един метър височина. Преди пътниците да разберат, че нещо се е случило, той вече бе на земята.
— Ето защо са те избрали за шофьор на президента — каза майорът. — Добре свършена работа, полковник.
— Май счупих нещо.
— И аз така мисля.
Пилотът включи разговорката.
— Съжалявам за случилото се. Хвана ни лош порив на вятъра. Наред ли е всичко при вас?
Президентът вече бе станал и надникна в пилотската кабина.
— Имахте право, полковник. Трябваше да тръгнем по-рано. Грешката е моя — каза благосклонно Фаулър.
„Голяма работа — добави наум той. — Нали пристигнахме живи и здрави.“
Персоналът на Кемп Дейвид отвори вратата на хеликоптера. До нея бе спрян джип, да не би президентът и компанията му да се простудят. Екипажът на вертолета изгледа отдалечаването му и започна проверката за евентуални повреди.
— Така си и мислех.
— Щифтът ли? — попита майорът и се наведе да погледне. — Точно той. Кацането се бе оказало прекалено твърдо за щифта на десния хидравличен амортисьор. Сега трябваше да го сменят.
— Ще видя дали имаме резервен — каза пилотът.
За негова изненада обаче нямаха. Неприятно. Той позвъни в базата „Анакостия“ и ги помоли да изпратят няколко. Докато не пристигнеха, екипажът не можеше да предприеме нищо. При особено наложителни обстоятелства хеликоптерът можеше да излети. Няколко въоръжени морски пехотинци го обградиха. Другите караулеха из горичката около площадката за кацане.
— Какво става, Бен?
— Тук има ли някакви спални? — попита Гудли.
Джак поклати глава.
— Ако искаш, може да използваш кушетката в кабинета на Нанси. Как върви работата по доклада ти?
— Ще будувам цяла нощ. Знаеш ли какво си мислех?
— Какво?
— Може да звучи абсурдно, но никой никога не си е правил труда да провери дали нашият приятел Кадишев наистина се е срещнал с Нармонов.
— Какво искаш да кажеш?
— През по-голямата част от последната седмица Нармонов не е бил в Москва. А ако не са се срещали, значи просто ни лъже, нали?
Джак затвори очи и наклони глава.
— Не е зле, доктор Гудли, не е зле.