— Имаме маршрута на Нармонов. Сега проверявам този на Кадишев. Ще го проверя още от миналия август. Ако ще правим нещо, трябва да е като хората. Докладът ми сигурно ще е малко закъснял, но идеята ми хрумна едва тази сутрин. Обмислям я вече цял ден. Проверката обаче се оказа по-трудна, отколкото предполагах.
Джак кимна към прозореца.
— Изглежда, ще се наложи да прекараш нощта тук. Искаш ли да ти помогна с нещо?
— Нямам нищо против.
— Нека първо да хапнем.
Олег Юриевич Лялин се качи на самолета за Москва със смесени чувства. Докладът, на който го викаха, не бе нещо необичайно. Смущаваше го само фактът, че съвсем наскоро се бе срещнал с шефа на ЦРУ, но вероятно ставаше въпрос за съвпадение. Сигурно искаха да знаят повече за пътуването на японския министър-председател в Америка. Все пак Лялин не бе казал на ЦРУ, че японците се канят да разменят със Съветския съюз нови технологии срещу нефт и дървен материал. Само допреди няколко години сделката щеше ужасно да разсърди американците. Сега обаче тя просто увенчаваше петгодишните усилия на Лялин. Той се настани удобно в седалката и се отпусна. В края на краищата не бе продавал родината си, нали?
Камионите със сателитна техника бяха разделени на две групи. До самата стена на стадиона се виждаха единадесет, които принадлежаха на големите телевизионни компании. На около двеста метра от тях имаше други тридесет и един микробуса, които явно бяха на местните компании, тъй като изглеждаха по-невзрачни. Първата буря вече бе отминала и един огромен, подобен на танк снегорин почистваше обширния паркинг на стадиона.
„Ето го мястото — помисли си Гусн. — Вдясно от първия микробус на Ей Би Си.“ Там имаше около двадесет метра празно пространство. Ибрахим се изуми от липсата на каквато и да било охрана. Успя да забележи само три полицейски коли, които може би щяха да пазят телевизионните екипи от пияници. Американците определено се чувстваха спокойни и сигурни. Бяха усмирили руснаците, разбили Ирак, сплашили Иран и обуздали собствените си проблеми. Сега явно се чувстваха господари на положението. „Сигурно им е приятно“ — каза си Гусн. Дори и стадионите им бяха покрити и с отопление.
— Ще изпосъбори всичко тук като плочки на домино — забеляза от шофьорската седалка Марвин.
— Наистина — съгласи се Гусн.
— Видя ли, че имах право за охраната?
— Съжалявам, че не ти повярвах, приятелю.
— Малко предпазливост никога не е излишна — каза Ръсел и отново подкара из района. — Ще влезем през тази врата и просто ще завием надясно.
На светлината на фаровете се виждаха няколко танцуващи снежинки. Марвин обясни, че е твърде студено, за да вали много. Тази въздушна маса дошла от Канада, се насочваше на юг. Над Тексас щеше да се затопли и да излее влагата си там вместо над Денвър. „Тук сигурно е натрупало вече половин метър“ — прецени Гусн. Въпреки това групите, почистващи снега, се справяха доста успешно. Явно и в това отношение американците обичаха удобствата. Времето е студено — значи ще покрием стадиона. Има сняг — ще го изринем. А палестинците? — Ще ги купим. Ибрахим никога не бе мразил Америка повече, отколкото в момента, макар и да не го издаваше. Силата и надменността се прокрадваха във всичките им дела. Те се бяха опазили от всичко — малко или голямо — и сега разтръбяваха победите си по целия свят. „О, Боже, моля те, накажи ги!“
Камината топлеше добре. Президентската резиденция „Кемп Дейвид“ бе издържана в класически американски стил. Макар и построена от наглед тежки дървени трупи, отвътре къщата бе облицована с фибростъкло. Вместо стъкла на прозорците имаше суров поликарбонат, достатъчно устойчив, за да спре куршум. Мебелировката представляваше още по-странна смесица от ултрамодерно и традиционно. Пред кушетката, на която седеше Фаулър, се виждаха три принтера, настроени на големите осведомителни агенции. Предишните президенти живо се бяха интересували от новините. Освен това в стаята имаше и три широкоекранни телевизора, единият от КОИТО обикновено стоеше на Си Ен Ен. Но не и тази вечер. Тази вечер бе на „Синемакс“. На около километър от резиденцията имаше грижливо прикрита антена, която хващаше всички сателитни програми, включително и военните излъчвания. Така Фаулър имаше възможност да следи всеки сателитен канал — включително и некодираните, от които не се интересуваше — и всъщност разполагаше с най-скъпата и луксозна кабелна система в света.
Фаулър си наля чаша „Дортмундер унион“. Това бе известна маркова бира, с която го снабдяваха военновъздушните сили. Все пак президенският пост си имаше и облаги. Лиз Елиът отпиваше от чашата си с бяло френско вино, а ръката на президента си играеше с косата й.