Гледаха някаква блудкава комедийна любовна история, която обаче допадаше на Боб Фаулър. Всъщност главната героиня доста му приличаше на Лиз както на външен вид, така и по маниери. Бе малко рязка, малко властна, но с определено отношение към обществения живот. Е, сега, след като Райън го нямаше — бе на път да си отиде, — може би нещата щяха да се поуспокоят.
— Доста добре се справяме, нали?
— Да, Боб, определено. — Тя отпи от чашата си. — Знаеш ли, прав си за Райън. По-добре да се оттегли достойно.
„Важното е, че ще си отиде заедно с малката мръсница, за която се е оженил.“
— Радвам се да го чуя. Той е добър човек, но просто не е в крак с времето. Остарял е.
— И е старомоден — добави Лиз.
— Да — съгласи се президентът. — Защо говорим за него?
— Аз се сещам и за по-приятни начини за прекарване на времето.
Тя обърна лице към ръката му и я целуна.
— Аз също — измърмори президентът и остави чашата си.
— Пътищата са затрупани — каза Кети. — Най-добре е да останеш там.
— Да, тук е същото. Ще се прибера утре вечер. Но винаги мога да задигна от гаража един от джиповете с двойно предаване.
— А къде е Джон?
— В момента го няма.
— Оо — забеляза Кети. „Къде ли е тогава?“
— Пък и докато съм тук, ще посвърша някоя и друга работа. Ще се обадя утре сутринта.
— Добре, чао.
— Когато напусна, тези разговори със сигурност няма да ми липсват — каза Джак на Гудли. — Добре, докъде стигнахме?
— Успяхме да потвърдим всички срещи през септември.
— Май няма да издържим още дълго. Откога си на крак?
— От вчера.
— Колко е хубаво да си на двадесет години. Настанявай се на кушетката на Нанси — заповяда Райън.
— А ти?
— Искам да хвърля още един поглед върху това — потупа той една папка върху бюрото си. — Ти все още не знаеш за него.
Гудли излезе и затвори вратата. Джак започна да чете документите на НИИТАКА, но скоро се разсея. Той заключи папката в бюрото и легна на кушетката в кабинета си, но сънят не идваше. След като позяпа няколко минута в тавана, Райън реши, че може да види и нещо по-интересно. Той включи телевизора. Искаше да гледа новини, но натисна друг бутон и на екрана се появи картината на Двадесети канал — частна вашингтонска станция. По нея течеше реклама. Райън бе на път да поправи грешката си, когато прекъснатият филм продължи. В първия момент Джак не успя да го познае. Грегъри Пек и Ава Гарднър… черно-бял… Австралия.
— Охо — възкликна Райън.
Филмът се казваше „На брега“. Не го бе гледал от години. Класика още от времето на студената война… Май бе на Невил Шут. Е, за филм с Грегъри Пек си заслужаваше. Освен това участваше и Фред Астер.
Светът след ядрена война. Джак с изненада откри колко е уморен. Напоследък свикна да си почива и…
…се унесе в неспокойна дрямка. Както и друг път се бе случвало, филмът влезе в съзнанието му. За разлика от оригинала обаче сънят бе цветен и полузаспалият разум на Джак реши да го догледа, но от друг ъгъл. Джак Райън започна да се превъплъщава в различни роли. Той караше ферарито на Фред Астер в последното кърваво състезание за Голямата награда на Австралия. После отплава за Сан Франциско с американската подводница „Соуфиш“ SSN-623 (едно кътче на съзнанието му запротестира, че 623 е номер на друга подводница — „Натан Хейл“). После морзовите сигнали и сянката от бутилка кока-кола на прозореца. Това бе ужасно, тъй като означаваше, че двамата с жена му трябваше да изпият чашата с чай. Освен това трябваше да сложи хапчето в детската каша, за да е сигурен, че детето му ще умре, а жена му не искаше го прави — в крайна сметка тя бе лекар, — но той трябваше да поеме отговорността както винаги и жалко, че оставяше Ава Гарднър на брега да гледа след отплаващата подводница, в която той и екипажът му щяха да се опитат да умрат в родината си, ако успееха да я достигнат, разбира се, а улиците вече бяха пусти. Кети, Сали и малкият Джак вече бяха мъртви, и то по негова вина, защото ги накара да изпият онези хапчета, но само за да не умрат от по-ужасна смърт, което също беше глупаво, макар и да нямаше избор, можеше да вземе пистолета и да го напрани със собствените си ръце и…
— Какво става?!
Джак подскочи на кушетката, сякаш изстрелян от пружина. Ръцете му неудържимо трепереха. Най-после успя да се овладее. „Просто си сънувал кошмар, синко, и то не с хеликоптера, в който бяха Бък и Джон.“
— Беше още по-лошо.
Райън се пресегна към пакета с цигари, запали една и се изправи. Снегът продължаваше да вали. Снегорините на паркинга не успяваха да смогнат. Джак не можеше да се отърси от картината на умиращото си семейство Толкова много му се насъбра. „Трябва да се махна от това място.“ Просто тук имаше твърде много спомени и далеч не всички бяха приятни. Погрешното обаждане точно преди нападението срещу семейството му, времето, прекарано в подводницата, изоставянето му при бягството на летище Шереметиево, където добрият стар Сергей Николаевич го гледаше иззад дулото на пистолета, и най-накрая онова родео с хеликоптери в Колумбия. Беше твърде много. Трябваше да си тръгне. В крайна сметка Фаулър и дори Лиз Елиът му правеха услуга, нали?