Независимо дали го знаеха или не.
А зад прозореца лежеше такъв прекрасен свят. Но Джак вече бе изиграл ролята си. В някои моменти дори се бе справял добре и бе помогнал на други да го направят. Оживелият в съня му филм наистина имаше възможност да се сбъдне, но преди. Сега не. Навън бе чисто и бяло. Лампите осветяваха паркинга достатъчно, за да му придадат по-хубав вид, отколкото имаше в действителност. Беше изиграл ролята си. Сега някой друг имаше възможност да изпробва силите си в по-лесни задачи.
— Да.
Джак издуха дима към прозореца. Първо трябваше отново да откаже цигарите. Кети щеше да настоява. А после? После една дълга ваканция. Защо да не се върне отново в Англия, при това с кораб, а не със самолет? Щеше да се поразходи из Европа с кола. Можеше спокойно да прахоса цялото лято. Като свободен човек. Да се разхожда по плажа. След това щеше да си намери работа. В Анаполис? Не, не там. В частна компания? Можеше да стане и преподавател. В Джорджтаун.
— Шпионаж в 101-а аудитория.
Джак цъкна с език. Щеше да ги учи на противозаконни номера.
— Как, по дяволите, Джеймс Гриър е издържал толкова дълго тук?
Как се бе справял със стреса? Джак така и не успя да научи този урок.
— Трябва да поспиш малко, старче — напомни си той. Този път обаче не забрави да изключи телевизора.
34.
ПОСТАВЯНЕ
Райън се изненада, че снегът продължава да вали. Пътечката, която се виждаше през прозореца на кабинета му, лежеше под половин метър сняг. Хората, които почистваха снега, не бяха успели да се справят със задачата си през изминалата нощ. Силният вятър затрупваше пътищата и паркингите още преди да бъдат изчистени. Ако хората все пак успееха да изчистят нещо, снегът просто намираше друго неудобно място, на което да се струпа. В района на Вашингтон не бе имало толкова силна буря от години насам. „Местните хора сигурно вече са преминали от паника към отчаяние“ — помисли си Джак. Клаустрофобията сигурно лека-полека ги обземаше. Хората сигурно вече пресмятаха за колко дни ще им стигне храната. Някои може би дори поглеждаха към съпрузите си и се чудеха дали са много жилави… Джак се усмихна и излезе да налее вода за кафе-машината си.
— Петлите пропяха, доктор Гудли.
Очите му бавно се отвориха.
— Колко е часът?
— Седем и двадесет. В коя част на Нова Англия си роден?
— В северния край на Ню Хампшир. Едно градче на име Литълтън.
— В такъв случай погледни през прозореца и ще си спомниш за дома.
Когато Джак се върна с водата, Гудли вече стоеше до прозореца.
— Натрупало е около четиридесет и пет сантиметра. Или малко повече. Поне оттук изглежда така. И какво толкова е станало? В родния ми град на това му викат „киша“.
— Да, но за Вашингтон е ледниковият период. След малко кафето ще е готово.
Междувременно Джак реши да се обади на пропуска.
— Как е положението?
— Хората постоянно звънят и казват, че не могат да стигнат дотук. Но за сметка на това пък нощната смяна също не може да си тръгне. Алеята „Дж. Вашингтон“ е затворена. Същото е и с Белтуей — откъм Мериленд — и моста „Уилсън“.
— Великолепно. Добре, сега слушай внимателно. Важно е. Ако все пак някой успее да стигне дотук, значи е обучен от КГБ. Застреляй го.
Смехът от другата страна бе толкова гръмогласен, че дори и Гудли, който бе на три метра от телефона, го чу.
— Искам периодично да ме осведомяваш за времето. Освен това запази един джип, в случай че се наложи да отида някъде.
Джак затвори и погледна Бен.
— Постът върви заедно с привилегиите. Освен това има достатъчно джипове.
— Ами хората, които трябва да дойдат на работа?
Райън погледна към кафе-машината, която вече започваше да капе.
— Ако Белтуей и „Дж. Вашингтон“ са затворени, значи две трети от персонала ни не може да се добере дотук. Е, сега вече знаеш защо руснаците влагат толкова средства в програми за контролиране на атмосферните условия.
— Нима никой не знае…
— Не. Хората от Вашингтон упорито продължават да мислят, че сняг има единствено по ски-пистите. Ако в близките няколко часа не спре да вали, градът ще се раздвижи едва в сряда.