— Не, сър — отвърна младшият агент.
На екрана до него се виждаше, че президентът на Съединените щати (ПСЩ) е в Кемп Дейвид. Първата дама на Съединените щати (ПДСЩ) — срещу съкращението имаше празно пространство. Вицепрезидентът и семейството му се намираха в официалната им резиденция близо до военноморската обсерватория на авеню „Масачузетс“.
— Всичко е тихо и кротко.
— А как са пътищата там? — попита Пит.
— Зле. Всичките ни джипове с двойно предаване отидоха да теглят закъсали коли.
— Да благодарим на Господ, че е измислил такава благина.
Както служителите на ФБР, така и тайните агенти се движеха с големи микробуси „Шевролет“, които имаха двойно предаване. Солидно бронира ни и с огромни резервоари, микробусите почти се изравняваха по възможности с танковете.
— Добре, тук също е тихо и уютно.
— Обзалагам се, че морските пехотинци са измръзнали до смърт.
— А можеш ли да ми кажеш нещо за „Дълес“?
— Министър-председателят трябва да пристигне в осемнадесет часа. Момчетата от летището твърдят, че едната им писта е отворена. Надянат се до следобед всичко да е почистено. Тук бурята май също отслабва. Най-смешното е, че…
— Да — отвърна Конър.
Не беше нужно да чува останалата част от изречението. Бурята наистина улесняваше работата на тайните агенти.
— Добре, знаеш къде да ме намериш.
— Да, ще се видим утре, Пит.
Конър чу някакъв шум и погледна през прозореца. Някакъв морски пехотинец се опитваше да почисти пътеките, възседнал малък снегорин. Двама други се занимаваха с шосето. Изглеждаха доста странно. Машините бяха боядисани в маскировъчните зелено-кафяви цветове на Пентагона, а морските пехотинци носеха белите си униформи за сняг. Дори и автоматите им М-16А2 имаха бели калъфи. Който и да се опиташе да проникне в района на резиденцията, щеше със закъснение да разбере, че защитниците й са напълно невидими. Пък и пехотинците бяха все ветерани от многобройни битки. Да, в подобно време тайните агенти наистина можеха да си починат. Жалко само, че снежните бури бяха твърде нарядко. На вратата се почука и Дага отвори.
— Сутрешните вестници, госпожо — каза един ефрейтор от морската пехота и й ги подаде.
— Знаеш ли — каза Д’Агустино, след като затвори вратата, понякога си мисля, че пощальоните са единствените хора, на които може да се разчита.
— Ами морските пехотинци? — засмя се Пит.
— Съвсем забравих.
— Промяна в курса на „Сиера-16“ — извика операторът на сонара. — Целта се насочва наляво.
— Много добре — отвърна Клагет. — Господин Питни, поемете управлението.
— Тъй вярно, сър, поемам управлението — отвърна навигаторът, докато помощник-капитанът вече влизаше в сонарната кабина.
Проследяващият екип се подготви да промени изчисленията си.
— Ето тук, сър — посочи с молива си операторът. — Сега прилича повече на пламък. „Контрол“, докладва „Сонар“. В момента целта е с курс едно-седем-нула. Завива наляво. Излъчваният шум постоянен. Определената по-рано скорост остава непроменена.
— Много добре, благодаря.
Руската лодка правеше трети подобен завой. Предположението Клагет явно бе вярно. Руснаците провеждаха много методично, целенасочено и умно претърсване в патрулираната от тях територия. Действаха досущ като американци. Разстоянието между най-горните точки на изкачванията им бе около тридесет и пет хиляди метра.
— Новата помпа, с която разполагат, е истинска красавица — забеляза операторът на сонара. — Шумът от двигателите му е дяволски намален, а според проследяващия екип се движи с десет възела.
— След още две години ще започнат да ни създават и проблеми — отвърна Клагет.
— Смущения, смущения, механични смущения от „Сиера-16.“ Курсът му е едно-шест-четири и все още продължава да се движи наляво. Скоростта е непроменена.
Старшината побърза да огради с молива светлината на екрана.
— Май имат какво още да понаучат.
— Разстоянието до целта е четиридесет и три хиляди метра.
— Нека да го увеличим, господин Питни. Завий надясно — заповяда помощник-капитанът.
— Тъй вярно. Рул пет градуса вдясно. Нов курс две-нула-четири.
— За ново излизане ли се подготвят? — попита Рикс, който тъкмо влизаше.
— Да, изглежда, че се изкачват и слизат на строго определени интервали, капитане.
— Значи са методични копелета, а?
— Завиха само две минути преди нашите предвиждания — отвърна Клагет. — Току-що заповядах десен завой, за да поддържаме дистанцията.
— Правилно.
Забавлението харесваше на Рикс. Той не се бе качвал на борда на атакуваща подводница още от времето на първото си учебно плаване. През последните петнадесет години не му се бе случвало да си играе на гоненица с руснаците. В редките случаи, когато ги бе засичал, постъпваше по един и същи начин: проследяваше ги колкото да установи курса им, и после обръщаше перпендикулярно на него и се измъкваше, докато руската лодка изчезне от сонара му.