Но играта вече се променяше. Не бе както по-рано. Руските подводници ставаха все по-тихи. Ако преди години бяха само досадни като мухи, то сега ставаха опасни като оси. „Значи и ние трябва да променим тактиката си…“
— Представи си, помощник, че това се превърне в практика.
— Какво имаш предвид, капитане?
— Щом момчетата стават все по-тихи, ще действаме с тях по този начин.
— Моля? — попита неразбиращо Клагет.
— Ако ги следим, поне винаги ще знаем къде се намират. Дори при нужда можем да пуснем симулатора и да се отървем от тях. Помисли логично. Те са станали доста тихи. Ако избягаме веднага щом ги засечем, нямаме гаранция, че по-късно няма да налетим отново на тях. Вместо това е по-добре да ги проследим от прилично разстояние и да ги наглеждаме.
— Звучи добре, капитане. Но какво ще стане, ако другата лодка ни усети? Или пък просто промени курса си на сто и осемдесет градуса и се върне по същата линия, само че с двойно по-голяма скорост?
— Добър довод. В такъв случай няма да го следваме отзад, а под определен ъгъл… така опасността от случайности рязко намалява. Връщането по обратния път е добра предпазна мярка, но той не може да претърси целия океан, нали?
„Господи, това момче май се опитва да изобрети нова тактика…“
— Сър, ще ми кажете ли, когато предложите идеята си на командването?
— Вместо да го следвам по права линия, сега ще се изнеса леко на север. Ако не друго, то поне ще наблюдавам по-добре опашката му. Така е по-сигурно.
„И по-смислено“ — добави наум Клагет.
— Както кажете, капитане. Да запазим ли дистанцията от четиридесет и пет хиляди метра?
— Да, трябва да внимаваме.
Прогнозата се оказа вярна. Втората буря не натрупа много сняг. Колите в паркингите имаха съвсем тънки снежни шапки. „Май така им казваха“ — помисли си Гусн. Макар и слаба, втората снежна буря бе точно копие на най-жестоката, която Ибрахим бе виждал в Ливан.
— Какво ще кажете да закусим? — попита Марвин. — Мразя да работя на празен стомах.
„Удивителен човек“ — каза си Гусн. Сякаш имаше стоманени нерви. Или бе много храбър, или… нещо друго. Гусн се замисли над последното си предположение. Марвин бе убил гръцкия полицай, без да му мигне окото, бе насинил един от инструкторите по ръкопашен бой, бе показал експертни умения при боравенето с оръжие и напълно бе презрял опасността, когато разравяха израелската бомба. Нещо в този човек му убягваше. Той не изпитваше абсолютно никакъв страх, а това не бе нормално. Той не притежаваше способността на войниците да овладяват страха си. У него просто нямаше страх. Дали не се опитваше да направи впечатление на другите? Или наистина бе такъв? „Вероятно второто — реши Гусн. — В такъв случай той наистина е луд и ще ни бъде повече в тежест, отколкото от полза.“ Във всеки случай за Ибрахим така определено бе по-добре.
Мотелът не предлагаше обслужване по стаите и затова тримата излязоха на студа, за да закусят. По пътя Ръсел си купи вестник и отвори на спортната страница.
Куати и Гусн веднага намериха още една причина да мразят американците. Те ядяха яйца с бекон или шунка и палачинки с кренвирши — и в трите случая продукти на най-мръсното животно — свинята. Видът и миризмата на всичко свинско отвращаваха и двамата. Марвин още повече влоши положението, когато съвсем несъзнателно си поръча бекон с яйца. Куати поиска овесена каша, но по средата на закуската внезапно пребледня и стана от масата.
— Какво му има? Болен ли е? — попита Ръсел.
— Да, Марвин, много е болен.
Гусн погледна към мазния бекон в чинията на Ръсел и разбра, че миризмата му е прогонила Куати от масата.
— Все пак се надявам, че ще може да кара.
— Не се безпокой — отвърна Гусн, без да е убеден в правотата на думите си.
Разбира се, командирът бе преживял много по-тежки изпитания, но пристъпите на болестта не трябваше да се проявяват точно тук и сега. Но дори и това нямаше да успее да отклони командира от мисията му.
Ръсел плати сметката в брой и остави голям бакшиш, защото келнерката приличаше на индианка.
Когато се върнаха в стаите, намериха Куати пребледнял като платно. Той тъкмо бе измил лицето си след дългото повръщане.
— Искаш ли да ти донеса нещо? — попита Ръсел. — Мляко или нещо друго?
— Не искам, Марвин, благодаря ти.