— Да не мислиш, че тогава само ще си клатиш краката? Трябва ли да идвам там?
— Няма нужда. Как е времето при теб?
— Изглежда, че скоро ще трябва да строят писта за ски-скокове на шосето. Пътищата са в ужасно състояние.
— Аз дойдох дотук с метрото и точно когато слизах, се развали. Линията била обледена.
— Вашингтон, окръг Колумбия — градът на отчаянието — отвърна Шоу. — Ами в такъв случай смятам да си почина и да гледам мача, господин Мъри.
— А аз, господин Шоу, ще презра личното удоволствие и ще работя за процъфтяването и прогреса на Бюрото.
— Добре, харесвам себераздаването у подчинените си. Освен това внукът ми е тук — съобщи Шоу, докато гледаше как снаха му го хранеше с биберона.
— И как е Кени младши?
— Ще стане истински агент. Ако наистина нямаш нужда от мен, Дан…
— Бил, стой си у дома, играй си с внука и не забравяй да му сменяш пелените, когато се наложи.
— Слушам. Дръж ме в течение, Дан. По този случай ще трябва да докладвам лично на президента.
— Мислиш ли, че там ще имам проблеми?
— Не, той е твърдо против корупцията.
Мъри затвори телефона и се запъти към свързочния център. В коридора застигна инспектор Пат О’Дей.
— Твой ли е всъдеходът, който видях на паркинга. Пат?
— Е, някои от нас могат да си позволят и хубави коли — отвърна О’Дей, който караше джип с двойно предаване. — Между другото едната от бариерите при прелеза на Девета улица е замръзнала във вдигнато положение. Казах им да спуснат другата.
— Защо си тук?
— Имам дежурство в командния център. Смяната ми живее във Фредрикс. Очаквам да го видя в четвъртък. Според мен магистрала 270 ще бъде отворена чак през пролетта.
— За бога, когато вали сняг, този град става отвратителен.
— Ти ли го казваш?
Преди да дойде във Вашингтон, О’Дей бе работил в Уайоминг. Ловуването там все още му липсваше. Мъри каза на дежурния в свързочния център, че факсът, който очакват от Денвър, трябва да му бъде предаден веднага след пристигането.
— Не мога да потвърдя тази — каза Гудли след обяда.
— Първата, която ни заинтригува. Не, извинявай, втората. Програмите ни Нармонов и СПИНАКЪР не съвпадат.
— Това все още не означава нищо.
— Знам. Странното е, че това съвпада с началото на езиковите различия, които установих. Помниш ли?
— Помня, но не забравяй, че руският ми е твърде беден и не мога да долавям нюанси като теб.
— Тук различията се появяват за пръв път. Отново тук не мога да твърдя със сигурност, че Нармонов и СПИНАКЪР са се срещнали. — Гудли направи пауза. — Мисля, че от това може да излезе нещо.
— Не забравяй, че трябва да убедиш и руския отдел в заключението си.
— Няма да е лесно.
— Прав си — съгласи се Райън. — Намери по-сериозни доводи, Бен.
Един от членовете на охраната помогна на Кларк с бутилките. Той зареди барчето и се качи в горния салон с четирите шишета „Чивас“. Динг се залови с цветята. Джон Кларк сложи бутилките по местата им и ги огледа внимателно, за да се увери, че всичко е наред. След това помете малко и ПО бутна две-три други неща, за да си придаде вид на зает. Бутилката с предавателя имаше лека пукнатина на гърлото. Това гарантираше, че никой няма да посегне към нея. „Умно измислено“ — каза си Кларк. Простите неща обикновено са най-ефикасни.
Цветята трябваше да се подредят грижливо и да стоят по местата си. Те бяха главно бели рози. „И при това хубави“, помисли си Чавес. Зелените малки пръчици, които ги поддържаха, почти не се забелязваха. Когато свърши работата си, Динг надникна в умивалните. В едно от кошчетата за боклук той пусна малък японски касетофон, като преди това се увери, че работи. Двамата с Кларк се срещнаха близо да изхода и напуснаха самолета. Когато стигнаха до аерогарата, японската охрана вече пристигаше.
Кларк и Чавес влязоха в тоалетната и бързо се преоблякоха. Появиха се като бизнесмени с променени прически и слънчеви очила.
— Винаги ли е толкова лесно, господин К?
— Не.
Двамата се запътиха към срещуположната част на аерогарата. Сега се намираха на около километър от JAL 747, но за сметка на това можеха да го наблюдават. Освен това виждаха и един „Гълфстрийм-IV“, дегизиран като частен самолет. Той трябваше да излети точно преди японския, но щеше да поеме друг курс. Кларк извади от куфарчето си един уокмен, пъхна в него някаква касета и сложи слушалките на ушите си. Оттам се чуваха гласовете на охраната в самолета, а касетофонът записваше думите им. Кларк слушаше, забил поглед в някаква книга. „Жалко, че не разбирам японски“ — помисли си той. Както и в повечето секретни операции, и тук главното действие бе бездействието. Трябваше само да стоят и да чакат, докато нещо се случи. Кларк вдигна поглед точно навреме, за да види разстилането на червения килим, строяването на войниците и поставянето на малката трибуна. „Хората, които се занимават с тези приготовления, сигурно доста са се поизпотили“ — помисли си Кларк.