Джак прочете три реда от текста.
— Копеле такова — изфуча Фаулър. — С подобно доказателство мога спокойно да го осъдя.
— Помислих, че ще искате да го имате възможно най-бързо, сър. Мога да ви изпратя пълния текст по факса.
— Тъкмо ще има какво да чета след мача. Добре, изпрати го — каза Фаулър и затвори.
— На вашите услуги, сър — отвърна Райън на свободния сигнал от слушалката.
— Време е — каза Гусн.
— Добре.
Ръсел стана и облече тежкото си палто. Навън бе доста студено. Температурата бе шест градуса по-ниска от предвидената минимална и продължаваше да пада. Жестокият североизточен вятър идваше от Небраска, където бе още по-студено. Единствената полза от него бе, че прогонва облаците. Освен всичко друго Денвър е с доста замърсена атмосфера, а температурната инверсия допълнително влошава нещата. В далечината Марвин съзираше върховете на Фронт Рейндж и снега, който вятърът издухваше от тях. Това бе добро предзнаменование. Опасенията му отпреди няколко дни, че полетът от „Стейпълтън“ ще бъде отложен поради неясно време, напълно се разсеяха. Той запали мотора на микробуса и докато го чакаше да загрее, още веднъж повтори думите, които трябваше да каже, и въобще целия план. Марвин се обърна и погледна товара. Ибрахим бе казал, че свръхмощните експлозиви тежат повече от един тон. Наистина щяха да създадат доста проблеми. Ръсел се прехвърли във взетата под наем кола, за да загрее и нейния двигател. Жалко, че командирът Куати се чувстваше толкова зле. „Може да е от нерви“ — помисли си Марвин.
След няколко минути двамата араби излязоха от къщата. Гусн влезе в микробуса. И той бе нервен.
— Готов ли си, човече?
— Да.
— Добре.
Ръсел включи на задна скорост и изкара микробуса. После потегли бавно напред и погледна в огледалото, за да се увери, че колата го следва. След малко вече бяха на магистралата.
Пътуването до стадиона мина без произшествия и им отне само няколко минути. Полицията вече бе там и Ръсел видя, че Гусн не ги изпуска от поглед. На Марвин хич не му пукаше. В крайна сметка Ченгетата стояха тук само за да регулират движението. Но тъй като все още нямаше, засега се мотаеха. Той зави към паркинга пред входа за журналисти. Тук стоеше полицай, с когото трябваше да говори. Куати вече ги бе напуснал и обикаляше на няколко пресечки от стадиона. Марвин спря и отвори прозореца си.
— Здрасти — каза той на ченгето.
Сержант Питър Доукинс от денвърската пътна полиция вече не усещаше крайниците си от студ, въпреки че бе роден и израснал в Колорадо. Трябваше да охранява входовете за официални лица и журналисти. Сложиха го тук, защото все още бе новобранец. По-старшите заеха топлите местенца.
— Какви сте вие? — попита Доукинс.
— Техници — отвърна Ръсел. — Нали това е входът за журналисти?
— Да, но не фигурирате в списъка ми.
В паркинга за официалните гости местата бяха ограничени и Доукинс не можеше да пуска никого вътре.
— Записващият видеомагнетофон на първия екип ей там — махна с ръка Ръсел в неопределена посока — се е повредил. Караме резервния.
— Никой нищо не ми е казал — забеляза сержантът.
— И аз не знаех до снощи в шест. Докарал съм тази проклетия чак от Омаха — размаха ръка Ръсел. На другата седалка Гусн едва дишаше.
— А защо не са я изпратили по въздуха?
— Защото федералните пощи не работят в неделя, човече. А пък в малък самолет не може да се побере. Но аз не се оплаквам. Плащат ми три и половина пъти повече, за да докарам този боклук. Работа през почивен ден, извънработно време, специални премии…
— Добре звучи — каза Доукинс.
— Ще изкарам повече от едноседмична заплата. Така че си говори — ухили се Ръсел. — Плащат ми по долар и четвърт на минута.
— Сигурно имате страхотни профсъюзи.
— Не искам да се хваля — засмя се Марвин.
— Знаеш ли къде трябва да го закараш?
— Няма проблеми, сър.
Ръсел потегли и от гърдите на Гусн се изтръгна дълбока въздишка на облекчение. Той бе поглъщал всяка казана дума с убеждението, че ей сега ще се случи нещо непоправимо.
Доукинс изгледа отдалечаващия се автобус. Той погледна часовника си и си отбеляза нещо. Кой знае защо, капитанът го бе накарал да води точна статистика на всички пристигащи коли. За Доукинс подобни мерки изглеждаха лишени от всякакъв смисъл, но заповедите на капитана често бяха такива. Не след дълго обаче той осъзна, че микробусът на Ей Би Си имаше регистрационни номера от Колорадо. Точно тогава пред него спря някакъв линкълн. Той фигурираше в списъка му. Беше на президента на Американската национална футболна лига. „Важните птици идват рано, за да могат да се настанят удобно в ложите си и да започнат да пият“ — помисли си Доукинс. Той бе охранявал и коктейла предната вечер, на който присъстваше същият този президент. Правеха му компания най-различни богаташки ма мини синчета от Колорадо и „важни особи“ от цяла Америка. „Скапаняците се напиха като мотики“ — спомни си младият полицай. В крайна сметка Хемингуей щеше да се окаже прав: богатите просто имат повече пари.