На около двеста метра Ръсел спря и издърпа ръчната спирачка, без да изгаси двигателя. Гусн влезе отзад при видеоапаратурата. Мачът трябваше да започне в 4,20 местно време. „Повечето важни събития закъсняват“ — прецени Ибрахим. Той предположи, че началото ще е в 4,30. След това прибави още половин час, и върху циферблата се появи 5,00 местно време. В края на краищата произволните числа винаги съдържаха нула. Освен това времето на детонацията бе определено още преди няколко седмици. През първия час на мача.
Хронометърът не разполагаше с предпазно устройство. На всеки капак за достъп до вътрешността имаше прост детонатор и това бе всичко. За повече просто не остана време. Силните пориви на вятъра люлееха микробуса и едно по-деликатно устройство можеше и да не издържи на напъните. „В крайна сметка ще се окаже, че с основание не съм се престаравал много“ помисли си Гусн.
Той обаче твърде късно разбра, че колкото и грубо да бе устройството, то можеше да се повреди доста лесно. Дори и от затръшването на вратата на микробуса… „За какво още си забравил да помислиш?“ Ибрахим си напомни, че в подобни моменти ужасните мисли са най-честите спътници. Умът му набързо пробяга през всичко, извършено досега. То бе проверявано стотици и повече пъти. Беше готово. Разбира се, че беше готово. Нима не бе прекарал месеци във внимателни приготовления за този момент?
Инженерът направи последна проверка. Всичко изглеждаше в ред. Студът почти не бе засегнал батериите. Той свърза проводниците с хронометъра. Или поне се опита. Ръцете му бяха станали непохватни от студа и трепереха от напрежение. Гусн спря. Изчака малко, за да се успокои, и вторият опит излезе успешен. Той здраво затегна винтчетата.
Сега вече всичко бе готово. Ибрахим затвори вратичката за достъп до вътрешността, която автоматично включи хронометъра, и се отдръпна от „устройството“. „Не — каза си той, — вече не е устройство.“
— Готов ли си? — попита Ръсел.
— Да, Марвин — отвърна тихо Гусн и се наклони напред.
— Да тръгваме тогава.
Марвин изчака младия си приятел да излезе и заключи вратата му отвътре. После скочи на земята и заключи своята. Тръгнаха на запад покрай камионите на големите телевизионни компании с техните огромни сателитни антени. „Сигурно всяка от тях струва поне милион — помисли си Марвин. — И сега ще станат на пух и прах заедно с онези копелета от телевизията, които превърнаха смъртта на брат ми в спортно развлечение.“ Убийството им въобще не го притесняваше. Ни най-малко. За момент чашата на стадиона ги скри от хапливия вятър. Двамата продължиха да вървят през паркинга. Минаваха покрай колони от подранили запалянковци, паркирали колите си наблизо. Повечето бяха от Минесота. Облечени топло, сложили дебели шапки, понесли пакетчета с фъстъци, въоръжени с тромби, те се стичаха към стадиона.
Куати бе паркирал взетата под наем кола в една странична уличка. Той стана от шофьорското място и предостави волана на Марвин. Движението ставаше все по-оживено и за да го избегне, Ръсел пое по един обиколен маршрут, който специално бе разучил още предния ден.
— Наистина е жалко, че изпускаме такъв мач.
— Какво искаш да кажеш? — попита Куати.
— „Викингите“ за пети път са на финал за суперкупата. Изглежда, че сега ще спечелят. Това хлапе Уилис е най-доброто, което са имали в състава си още от времето на Сейърс, а сега никой няма да го види. Заслугата ще е наша. Това е лошо — поклати глава Ръсел и се усмихна на черната ирония.
Куати и Гусн не му отговориха, но той и не очакваше да го сторят. Момчетата просто нямаха чувство за хумор. Паркингът на мотела бе почти празен. „Всички клиенти сигурно са запалянковци на единия или другия отбор“ — помисли си Ръсел, докато отваряше вратата.
— Готов ли е багажът?
— Да — отвърна Гусн и размени поглед с командира. Не искаше да го правят, но просто нямаха избор.
Стаята все още не бе оправена, но в нея имаше работа за не повече от десет минути. Марвин влезе в банята и затвори вратата след себе си. Когато се появи отново, арабите го чакаха.
— Готови ли сте?
— Да — отвърна Куати. — Можеш ли да свалиш багажа ми долу, Марвин?