Гълфстриймът се върна в Мексико Сити навреме. Самолетът спря и тричленният му екипаж, който всъщност бе военен, макар и кой да не знаеше за това, се запъти да вечеря в аерогарата. След това им се полагаше почивка. Кларк все още бе в посолството. Той се надяваше да изгледа поне първата четвърт от мача, преди да се върне във Вашингтон при онзи проклет сняг.
— Внимавай, защото иначе ще заспиш по средата на мача — обади се съветничката по националната сигурност.
— Това е едва втората ми бира, Елизабет — отвърна Фаулър.
Близо до кушетката имаше хладилник, а върху него се виждаше голяма купа с чипс. Елиът все още не можеше да повярва. Дж. Робърт Фаулър, президент на Съединените щати, толкова интелигентен и целеустремен във всичко, бе страстен футболен запалянко. Сега стоеше до нея с единственото желание мачът да започне по-скоро.
— Намерих едната, но другата сякаш е пропаднала вдън земя — каза механикът. — Не мога да разбера какво става, полковник.
— Хайде влез вътре да се постоплиш — отвърна пилотът. — Достатъчно дълго мръзна тук.
— Сигурно е нещо, свързано с наркотрафика — забеляза по-младият детектив.
— Значи е аматьорска работа — отвърна колегата му.
Фотографът вече бе изщракал обичайните си четири филмчета и сега хората вдигаха тялото, за да го откарат в моргата. Причината за смъртта бе вън от съмнение. Убийството бе доста жестоко. „Изглежда, убийците — трябва да са били двама, помисли си по-старшият детектив — са притискали ръцете му към пода, преди да прережат гърлото. После са наблюдавали как кръвта изтича и са се пазили да не изпръскат дрехите си.“ Може би бяха отмъстили за нечий дълг? Или пък убитият бе направил пакост? Възможно бе и да имат стара вражда. Убийството явно е предварително обмислено — иначе нямаше да е толкова жестоко и добре изпипано.
Детективите обаче имаха късмет. Жертвата все още носеше портфейла в джоба си. Разполагаха с всичките му документи. И не само това. Бяха открили още два комплекта документи за самоличност, които вече се проверяваха. Служителите на мотела бяха записали номерата на двете превозни средства, използвани от клиентите им, и полицаите вече се ровеха в компютъра за имената на собствениците.
— Този човек е индианец — каза съдебният лекар. — Имам предвид коренен жител на Америка.
— Виждал съм някъде лицето му — обади се младият детектив. — Чакайте малко.
Нещо бе привлякло вниманието му. Той разкопча ризата му и под нея се появи татуировка.
— Лежал е в затвора — каза колегата му.
Татуировката бе аматьорска и направена по най-примитивния начин — с игла и химически молив. Беше виждал такива и друг път…
— Но това… това означава нещо…
— Воинското общество!
— Правилно. ФБР скоро имаше вземане-даване с тях… а, да, помните ли? Престрелката в Северна Дакота миналата година. — По-възрастният детектив се замисли за момент. — Когато получим информация за шофьорската книжка, трябва веднага да я изпратим във Вашингтон. Добре, можете да го изнасяте.
Полицаите вдигнаха и изнесоха тялото навън.
— Извикайте камериерката и директора.
Инспектор Пат О’Дей имаше късмет, че прекарва дежурството си в командния пункт на ФБР — стая 5005 в сградата „Хувър“. Тя имаше странна форма, наподобяваща триъгълник. В единия му връх бяха разположени бюра, а срещу тях на дългата стена — видеоекрани. Ужасното време над половин Америка бе такава пречка за престъпността, каквато не можеше да създаде никоя полиция в света. Това означаваше, че дежурството ще е спокойно. В момента на едни от екраните се виждаше хвърлянето на жребия преди мача в Денвър. Тъкмо когато „Викингите“ го спечелиха и имаха право на избор, в стаята влезе млада служителка с наръч факсове от денвърската полиция.
— Станало е убийство, сър. Мислят, че можем да им помогнем с идентифицирането на трупа.
Качеството на снимките за шофьорска книжка не е от върховите постижения на фотографията. То става още по-лошо, ако снимката е увеличена и изпратена по факс, както в случая. Инспекторът я погледа няколко секунди и вече бе решил, че не познава лицето, когато в паметта му изникнаха спомените от Уайоминг.