— Виждал съм го някъде… Индианец… Марвин Ръсел?
Пат О’Дей се обърна към един от колегите си:
— Стан, виждал ли си някога това лице?
— Не.
Инспекторът прегледа останалите факсове. Който и да бе човекът от снимките, той вече лежеше в моргата с прорязано гърло. Поне така твърдяха денвърските полицаи. „Вероятно убийство, свързано с наркотрафик“ — смятаха колегите им от отдел „Убийства“. Това бе логично. Джон Ръсел се бе занимавал с подобни афери. Другата информация гласеше, че на местопрестъплението са били намерени още документи за самоличност. Шофьорските книжки със сигурност били фалшификати, макар и добре изработени. Както и да е, разполагаха със сведения за микробус, регистриран на името на жертвата, и взета под наем кола от Робърт Френд — името върху шофьорската книжка на убития. В момента денвърската полиция издирваше превозните средства искаше да знае дали от ФБР могат да помогнат със сведения за убития или вероятните му съучастници.
— Свържи се отново с тях и поискай да ни изпратят снимките от другите документи за самоличност, намерени у него.
— Да, сър.
Пат погледна двата отбора, които излизаха на терена за началния удар, и вдигна слушалката.
— Дан? Тук е Пат. Искаш ли да ми дойдеш на гости? Май току-що са намерили един стар приятел мъртъв… Не, не такъв приятел.
Мъри се появи точно за началния удар, който се оказа по-интересен от факсовете. Минесота изнесоха топката до двадесет и четри метровата линия и нападението им се хвана на работа. Телевизионната станция веднага покри екрана с порой от безполезна информация и статистика, така че състезателите едва се виждаха.
— Този прилича ли ти на Марвин Ръсел? — попита Пат.
— Разбира се, че ми прилича. Къде е?
О’Дей кимна към телевизора.
— В Денвър. Намерили са го преди около час и половина с прорязано гърло. Местните полицаи мислят, че убийството му е свързано с наркотрафик.
— Е, точно това вкара и брат му в гроба. Нещо друго? — попита Мъри и взе факсовете от ръката на О’Дей.
Тони Уилис хвана първото подаване и пробяга с топката пет метра, преди да го повалят. Последва второ подаване и двамата видяха как Уилис улови двадесетметров прехвърлящ пас.
— Това хлапе наистина си го бива — каза Пат. — Спомням си един мач с Джими Браун…
Боб Фаулър започна третата си бира. Толкова му се искаше да е на стадиона, а не пред телевизора. Е, тайните агенти щяха да се обърнат на маймуни и охраната на стадиона може би все още нямаше да е пуснала всичките зрители вътре. Не, това не бе добър политически ход. Лиз Елиът на другия край на кушетката включи един от телевизорите, за да гледа някакъв филм. Тя сложи слушалки, така че да може да чува звука и без да смущава шефа. Лиз все още не можеше да си обясни ентусиазма на Фаулър за нещо толкова тъпо и просто като детска игра…
Пит Доукинс опъна веригата на входа на паркинга и с това задълженията му по подготовката за мача приключиха. Ако някой искаше да влезе отсега нататък, трябваше да го направи през една от двете все още отворени, но охранявани врати. По време на последния мач за суперкупата някаква банда крадци бе обрала от паркираните край стадиона автомобили вещи за около двеста хиляди долара. Бяха вземали главно касетофони и радиоапарати. Полицията в Денвър нямаше да допусне подобно нещо на своя територия. Доукинс започна да обикаля заедно с още трима сержанти. Бяха се разбрали да патрулират по целия паркинг, вместо да стоят на точно определени места. Иначе щяха да измръзнат Разходката поне раздвижваше крайниците им. Доукинс чувстваше краката си като пънове, но сега щеше да отпусне вкочанените си мускули. Всъщност той не очакваше, че ще успее да предотврати някакви престъпления. Не вярваше, че има толкова тъп крадец, който ще тръгне да обира коли при температура петнадесет градуса под нулата. Не след дълго Доукинс стигна до мястото, където се бяха събирали привържениците на Минесота. Те наистина се бяха организирали добре. По площадката не се виждаха никакви хартийки или други отпадъци Освен няколкото петна от замръзнало кафе нищо не говореше, че тук се бяха събирали хора, а още повече запалянковци. Може би привържениците на Минесота в крайна сметка не бяха чак такива идиоти.
Доукинс си носеше портативно радио. Да слушаш мач по радиото бе все едно да правиш секс облечен, но поне щеше да знае за какво вика публиката. Минесота отбелязаха първи. Уилис вихрено бе пробил по левия фланг. „Викингите“ се бяха справили със задачата си само за четири минути и петнадесет секунди. Днес Минесота явно не си поплюваше.