— Добре, ще видим тази работа. Ще го наобиколя.
Сержантът погледна в списъка си, за да провери регистрационните номера.
— Трябваше да помогна на момчетата от „Уелс Фарго“ да разтоварят нещо. Ще ме заместиш ли?
— Разбира се, серж — увери го Доукинс и веднага се запъти натам.
Началникът на групата полицаи, охраняващи паркинга, чу сигнала за повикване по радиото.
— Лейтенант Върнън, тук е сержант Янкевич. Можете ли да дойдете при мен, до камионите със сателитна техника?
Янкевич тръгна на юг около стадиона. Той също си носеше транзистор, но неговият нямаше слушалки. Сан Диего успяха за момент да спра нападението на Минесота. „Кавалеристите“ биха началния удар, и то доста добре. Топката изхвърча някъде към тридесетия метър на тяхната половина. Е, дано неговият отбор успееше да изравни резултата. „Някой трябва да го срита този Уилис“ — помисли си гневно сержантът.
Доукинс се насочи към северната част на стадиона и не след дълго видя бронираната кола на „Уелс Фарго“, спряна до мястото за разтоварване. Някакъв човек се опитваше да смъкне две платени торби, които по всяка вероятност бяха пълни с монети.
— Какво става? — попита Доукинс.
— Шофьорът си удари коляното и отиде при лекаря. Можеш ли да ми помогнеш?
— Къде да застана? Вътре или отвън? — попита полицаят.
— Влез в микробуса и ми ги подавай. Внимателно, че са доста тежки.
— Няма проблеми — отвърна Доукинс и скочи в микробуса.
Вътре имаше множество рафтове, задръстени от платнени торби. По всичко личеше, че са пълни с монети. Той повдигна една, която наистина бе много тежка. Доукинс затъкна списъка на колана си и се хвана на работа. Той подаваше торбите навън, където охраната на микробуса ги товареше на малка ръчна количка Сержантът все пак бе накиснал Доукинс.
Янкевич срещна лейтенанта пред входа за журналисти. Двамата се приближиха към въпросния микробус и лейтенантът погледна вътре.
— Голяма кутия с надпис „Сони“… Чакай малко, нали казваш, че е видеорекордер.
Сержант Янкевич осведоми шефа си за разказа на Доукинс.
— Вероятно няма нищо сериозно, но…
— Да, „но“. Ще отида да потърся представителя на Ей Би Си. Освен това ще повикам сапьорите. Стой тук и наглеждай микробуса.
— В колата си имам шперц. Ако искате, ще го донеса и веднага ще отворим.
Всеки полицай знае как да отключва кола.
— Не, забрави тази идея. Освен това вътре сигурно има просто видеоапаратура. Нали казваш, че са дошли да подменят някаква развалена. Може би междувременно са я оправили и от тази е нямало нужда.
— Добре, лейтенант.
Янкевич влезе в стадиона да си вземе чаша кафе и пак се върна на паркинга. Слънцето тъкмо залязваше зад Скалистите планини. Дори и при петнадесет градуса под нулата и ужасния хапещ вятър гледката си оставаше прекрасна. Сержантът тръгна покрай камионите със сателитна техника, за да проследи пътя на оранжевия диск надолу. Имаше и по-хубави неща от футбола. Когато и последното парченце слънце изчезна зад скалистите зъбери, сержант Янкевич реши да се върне и отново да огледа микробуса. Нямаше да успее да стигне до него.
35.
ТРИ ТРЕПТЕНИЯ
Циферблатът върху корпуса на бомбата показваше 5,00,00. Процесът започна.
Първо кондензаторите под високо напрежение започнаха да се зареждат и малките пиротехнически приспособления до резервоарите с тритий в двата края на бомбата се запалиха. Те задвижиха буталата, които изтикаха трития в тесни метални тръбички. Едната от тръбичките водеше до първата, а другата до втората степен на бомбата. Тук процесът протичаше сравнително бавно. Целта бе свързването на литиевия деутерид с неустойчивите тритиеви атоми. Изминаха десет секунди.
В 5,00,10 хронометърът подаде нов сигнал.
Оставащо време — нула.
Кондензаторите освободиха енергията си и изпратиха импулси до разпределителната електрическа мрежа. Дължината на първия кабел бе петдесет сантиметра. За изминаването му бяха необходими две трети наносекунди. Импулсът влезе в разпределителната електрическа мрежа през криптоновите превключватели. Всеки от тях бе малко, но невероятно бързо действащо устройство, което използва самойонизиращ се радиоактивен криптонов газ, за да определи времето си на действие със забележителна прецизност. Използвайки налягането на импулса за увеличаване на ампеража си, електрическата мрежа го разпредели в седемдесет различни кабела, всеки един от които с дължина един метър. Предадените импулси изминаха разстоянието за три десети трептене (три наносекунди). Кабелите, разбира се, трябваше да бъдат с абсолютно еднаква дължина, тъй като бе задължително всичките седемдесет експлозива да избухнат едновременно. С помощта на криптона и еднаквите по дължина кабели ефектът бе постигнат лесно.