— По дяволите, Чарли! Израел не е…
— Знам, Маркъс, знам, че не е. Наистина не е. Но единственият начин, по който могат да го докажат, е да се променят. Да станат тези, за които винаги са се представяли. Ако сега си замълчат, са обречени. Ще се опитат да се облегнат на политическите си приятели и ще открият, че са останали без тях. Ако това стане, правителството ни ще се компрометира още повече и ще сме принудени да ги отрежем. Но не можем да си позволим до го направим. Трябва да намерим изход. — Алден отвърна поглед от прозореца. — Райън, идеята ти излиза на преден план. Аз ще се заема с президента и държавния секретар. Единственият начин, по който можем да спасим Израел, е да изработим достатъчно гъвкав мирен план. Обади се на приятеля си в Джорджтаун и му кажи, че трябва да се действа. Ще го наречем проект „ПОКЛОНЕНИЕ“. До утре сутрин искам ясна програма на всички необходими действия и на начина, по който да ги извършим.
— Срокът е ужасно кратък — забеляза Райън.
— В такъв случай не искам повече да ти губя времето, Джак. Един Господ знае какво може да стане, ако не се размърдаме. Познаваш ли Скот Адлер от Държавния департамент?
— Говорил съм няколко пъти с него.
— Той е най-добрият човек в екипа на Брент Талбът. Предлагам ти да се свържеш с него, след като свършиш с приятелите си. Той ще осигури подкрепата на плана ти от страна на Държавния департамент. Ако разчитаме на бюрокрацията, няма да стигнем доникъде. По-добре си стегни куфарите. Май ще имаш доста работа. Искам факти, мнения и отлична преценка възможно най-бързо. И нека всичко да остане скрито-покрито. — Последната забележка бе отправена към Кабът. — Можем да успеем само при пълна секретност.
— Разбрано, сър — отвърна Райън.
Кабът само кимна.
Джак никога не бе ходил в резиденцията на факултета в Джорджтаун. Стори му се странно, но той пропъди мисълта. Закуската бе сервирана. Масата им бе до прозореца с изглед към паркинга.
— Прав беше, Джак — забеляза Райли. — Положението е доста сериозно.
— Какво казаха от Рим?
— Че им харесва — отвърна просто президентът на Джорджтаунския университет.
— Колко време ще трябва? — попита Райън.
— Сериозно ли говориш?
— Само преди два часа Алден ми каза, че осъществяването на плана не търпи отлагане.
Райли прие новината с леко кимване.
— Да не би да се опитваш да спасиш Израел, Джак?
Райън не долови хумора във въпроса, пък и физическото му състояние не предразполагаше към лекомислие.
— Отче, всичко, което правя, е да следвам заповеди.
— Запознат съм с термина. Все пак доста бързо успя да прокараш идеята си.
— Може и да е така, но нека запазим Нобеловата награда за друг път, а?
— Довърши си закуската. Преди обед няма да можем да намерим никого в Рим, а освен това изглеждаш доста зле.
— На всичко отгоре се чувствам по същия начин — призна Райън.
— Всеки разумен мъж спира да пие, когато стане на четиридесет — забеляза Райли. — След тази възраст просто не можеш повече да се справяш с алкохола.
— Но ти не си спрял — контрира го Джак.
— Аз съм свещеник. Трябва да пия. Кажи сега какво по-точно ти е необходимо.
— Ако постигнем предварителното съгласие на страните, можем да започнем преговори с всяка една. Но тази част от работата трябва да се свърши много тихо. Президентът иска бърза оценка на ситуацията. Аз съм натоварен именно с това.