Но не достатъчно.
Реакцията в първата степен вече отслабваше. Лишена от неутрони вследствие присъствието на хелий-три, експлозивната мощ на бомбата започна да взривява реактивната маса веднага щом физичните сили се балансираха. Верижната реакция за момент остана в стабилно положение. Вече не бе способна да поддържа растежа си в геометрична прогресия. Последните две удвоявания не се състояха. Това, което трябваше да бъде заряд от седемдесет хиляди тона ТНТ, спадна наполовина, след това още наполовина и се превърна в експлозив със заряд от единадесет хиляди и двеста тона.
С оглед на условията и материалите, с които бе разполагал, Фром бе изпипал произведението си до съвършенство. Изработката на същото оръжие с четири пъти по-малък размер бе възможна, но и характеристиките на сегашното го задоволяваха напълно. С оглед на енергийния бюджет Фром се бе застраховал солидно. Дори и мощност от тридесет килотона щеше да е достатъчна, за да предизвика необходимия процес във втората степен. Но тридесетте килотона така и не бяха достигнати. На технически език действието на бомбата можеше да се окачестви като „съскане“.
Но това „съскане“ бе равносилно на единадесет хиляди и двеста тона ТНТ. Образно подобно количество се представя като куб с височина, широчина и дължина двадесет и пет метра. Толкова експлозив може да бъде пренесен от четиристотин камиона или един средно голям кораб. Но конвенционалните експлозиви въобще не могат да мерят сили със смъртоносната ефективност на ядреното оръжие. Всъщност конвенционален експлозив с подобна мощност е практически абсурд. И въпреки това бомбата все пак си оставаше „съскане“.
Все още обаче бомбата не бе излъчила никакви доловими физични ефекти от корпуса си, а още по-малко извън микробуса. Стоманеният корпус си беше цял-целеничък, макар и не за дълго. Гама-радиацията и рентгеновите лъчи вече се разпространяваха навън, но те бяха невидими. Видимата светлина все още не се бе появила от облака плазма, който допреди само три трептения представляваше над половинтонно грижливо изработено оръжие. И все пак всичко най-важно се бе случило. Оставаше само разпространението на вече освободената от природните закони енергия, която нито знаеше, нито пък се интересуваше от намеренията на господарите си.
36.
ПОСЛЕДСТВИЯ ОТ ВЗРИВА
Сержант Ед Янкевич трябваше пръв да забележи какво става. Той гледаше микробуса, вървеше към него и бе само на около петнадесет метра. Човешката нервна система обаче работи в границите на милисекундите.
Първата радиация достигна сержанта точно когато „съскането“ бе свършило. Тя се състоеше от гама-лъчи, които всъщност са фотони. Светлинните лъчи също са съставени от фотони, но са с далеч по-малко енергия от гама-лъчите. Те вече атакуваха каросерията на микробуса и накараха ламарината да флуоресцира като неон. Веднага след гама-лъчите дойдоха и рентгеновите лъчи, които също са съставени от фотони, но с по-малък енергиен заряд. Янкевич, който щеше да умре пръв, въобще не усети разликата. Интензивната радиация с готовност бе поета от костите му, които бързо се нажежиха до бяло. В същото време невроните на мозъка му бяха възбудени едновременно и всеки от тях се превърна в светеща електрическа крушка. Въпреки това сержант Янкевич не забелязваше нищо. Той просто се разпадна. Тялото му експлодира отвътре поради малкото количество енергия, което бе способно да побере, докато останалото минаваше през него. Но гама-лъчите се разпространяваха във всички посоки, и то със скоростта на светлината. Следващата им цел не бе предвидена от никого.
Точно до микробуса, чиято каросерия в момента се разпадаше на молекулярни късчета метал, се намираше камионът със сателитна техника на компанията Ей Би Си. В него имаше няколко човека, които също като Янкевич нямаше да успеят да разберат съдбата си. Това се отнасяше и до скъпото и разнообразно оборудване на камиона. Но в задната част на превозното средство имаше монтирана голяма параболична антенна чиния, която бе насочена на юг и нагоре. Подобни антени се използват и при радарите. В центъра й, подобно на тичинка на цвят, се намираше ретранслаторът — метална тръба, чийто вътрешен размер приблизително уподобяваше дължината на вълната, която антената насочваше към спътник на височина двадесет и две хиляди мили над екватора.