— В момента отново проверяваме уредите си, но да, сър, сигурни сме. Не знаем какво се е случило или пък как, но ядрена експлозия имаше. Моля ви веднага да отидете на сигурно място, докато изясним какво става.
Фаулър вдигна поглед. Телевизорите стояха все така безмълвни, но за сметка на това сирените за тревога вече огласяваха цялата резиденция с воя си.
Старото име на военновъздушната база „Офът“ край Омаха, Небраска, бе форт „Крук“. Бившето кавалерийско укрепление разполагаше с чудесни, макар и поостарели постройки от червени тухли за висшия офицерски състав. Зад тях се намираха ненужните вече конюшни, а отпред бе обширният плац, на който преди се провеждаха ученията на кавалеристите. На около миля от постройките бе щабквартирата на Стратегическото авиационно командване (САК). Тя също имаше своя антика. Пред входа й стоеше летяща крепост В-17 от Втората световна война. Също извън сградата, но под земята, бе разположен новият команден пункт, завършен през 1989 година. Офицерите се шегуваха, че разточително големите му помещения са по подобие на холивудските представи за командния пункт още отпреди построяването му. Архитектите явно бяха решили да не изневеряват на вече създадената представа за САК.
Генерал-майор Чък Тимънс, заместник началник-щаб (по оперативната част) се бе възползвал от възможността да изкара дежурството си тук вместо в кабинета си. Всъщност той гледаше с едно око мача за суперкупата на един от осемте широкоекранни телевизора. На други два вървяха данните от спътниците за подпомагане на отбраната, наречени за по-кратко СПО. Така че Тимънс видя огненото кълбо в Денвър по едно и също време с всички останали. Генералът изпусна молива, с който пишеше. Точно зад поста му се намираха остъклените кабини — те бяха на две нива, — в които работеха петдесетте човека персонал, обслужващи САК. Тимънс вдигна телефона си и натисна бутона за връзка с най-старшия офицер от разузнаването.
— Виждам го, сър.
— Възможна ли е грешка?
— Не, сър. Проверката показа, че спътникът функционира нормално.
— Дръжте ме в течение.
Тимънс се обърна към заместника си:
— Извикайте шефа веднага тук. Звънете на всички. Искам пълен екип за бързо реагиране и целия боен състав. Веднага!
После към друг офицер:
— Извадете незабавно „Огледалото“. Дежурните авиокрила да се приготвят за излитане. Оповестете всички.
В стъклената стая вляво зад генерала един сержант натисна няколко бутона. Въпреки че САК отдавна вече не държеше самолет във въздуха по двадесет и четири часа в денонощието, тридесет процента от наличната техника бе в постоянна бойна готовност. Заповедта до дежурните авиокрила бе изпратена по телефона. Чуха я от изкуствен компютърен глас, защото се смяташе, че човек в състояние на възбуда можеше да обърка думите. Заповедта бе предадена за около двадесет секунди и офицерите в дежурните авиочасти реагираха мигновено.
В този момент крилата бяха две. 416-о бомбардировъчно във военновъздушната база „Грифис“, Рим, Ню Йорк, което се състоеше от В-52, и 384-то с В-1В от военновъздушната база „Маконъл“. Канзас. Във втората заповедта завари повечето от пилотите пред телевизорите. Те се изстреляха към чакащите ги джипове, които ги откараха при самолетите. Първият от всеки четиричленен екипаж натискаше бутона за автоматично запалване на моторите при тревога, който се намираше до носа на самолета и продължаваше да бяга към стълбичката. Преди екипажите да бяха сложили коланите СИ, двигателите вече работеха. Обслужващият персонал махаше боядисаните в червено поставки за застопоряване на колесниците. Часовите, които досега бяха пазили самолетите, се обърнаха с гръб към тях и подготвиха оръжието си за всяка евентуална заплаха. До този момент все още никой не знаеше, че не участва в една от многобройните учебни тревоги.
Първият самолет, който трябваше да излети от „Маконъл“, бе на командира на авиокрилото. Атлетичният четиридесет и пет годишен полковник имаше предимството самолетът му да се намира най-близо до помещенията. Когато и четирите му двигателя заработиха и пред него бе чисто, той отпусна спирачките и се насочи към края на пистата. Това му отне две минути. Щом достигна съответното място, получи заповед да чака.
В „Офът“ дежурният КС-135 нямаше подобни заповеди. Приспособеният за новите си цели двадесет и пет годишен „Боинг 707“, наречен „Огледалото“, имаше на борда си един старши офицер и пълен (макар и поорязан) боен състав. Той вече се издигаше в спускащия се мрак. Радиовръзката на борда все още не бе осъществена и офицерът не знаеше за какво е цялата олелия. Над земята зад боинга останаха още три такива самолета, които се подготвяха за излитане.