— А, да.
— Да, какво?
— Финалният мач за първенството на Американската футболна лига. Играе се на стадиона в Денвър, който май е покрит.
Куропаткин едва сдържа ругатнята си заради глупостите, които му съобщаваха.
— За какво ми е притрябвал финалният им мач! Искам да знам има ли някакъв проблем, някакви безредици? Оръжеен склад, секретна база, въобще нещо от този сорт, което не знам.
— Генерале, всичките ни данни по този въпрос са на ваше разположение. Защо се интересувате?
— Момиче, преди малко там имаше ядрена експлозия.
— В Денвър?
— ДА!
— Къде по-точно? — попита тя с доста по-спокоен тон от Куропаткин.
— Изчакайте — обърна се той. — Искам координатите на експлозията. Веднага!
— Тридесет и девет градуса и четиридесет минути северна ширина и сто и пет градуса и шест минути западна дължина. Цифрите са приблизителни — прибави лейтенантът, отговарящ за спътниковата свръзка. — Видимостта ни в инфрачервения спектър не е много добра, генерале.
Куропаткин повтори данните.
— Изчакайте — каза жената. — Трябва да взема една карта.
Андрей Илич Нармонов спеше. В Москва бе 3,10 сутринта. Телефонът го събуди и миг по-късно вратата на спалнята му се отвори. Нармонов почти се панира. Досега никой не бе влизал в спалнята му без разрешение. Посетителят бе майор Павел Хрульов от КГБ — заместник-началник на личната президентска охрана.
— Господин президент, има обявена тревога. Трябва веднага да дойдете с мен.
— Какво става, Паша?
— В Америка има ядрена експлозия.
— Какво… кой?
— Не знам нищо повече. Трябва веднага да отидем в бункера. Колата ни чака. Не се обличайте.
Хрульов му хвърли един халат.
Райън загаси цигарата си, ядосан от надписа: „Техническа повреда. Моля, изчакайте.“ Гудли влезе при него с две кутии кола. Вечерята вече бе поръчана.
— Какво става? — попита Бен.
— Картината изчезна — обясни Райън и отвори колата си.
В щабквартирата на САК една жена полковник се взираше в телевизионния екран, без да изпуска дистанционното управление от ръцете си. Стаята разполагаше с осем телевизора, подредени в две редици по четири. Общо екраните им можеха да показват едновременно над петдесет отделни изображения. Жената бе офицер от разузнаването и инстинктите й подсказваха, че трябва да провери различните канали. С няколко бързи натискания на копчето тя установи, че Си Ен Ен и дъщерната й Си Ен Ен „Водещи новини“ не са в ефир. Тя знаеше, че двете програми използват различни спътници и фактът й се стори любопитен. Системата й позволяваше достъп и до други кабелни канали, така че тя започна да ги преглежда. Ейч Би О го нямаше. „Шоу Таим“ също. И Ес Пи Ен не бе в ефир. Тя провери в справочника и установи, че най-малко четири спътника не функционират. Жената стана и се приближи към главнокомандващия САК.
— Сър, струва ми се, че открих нещо странно.
— Какво? — попита я главнокомандващият, без да се обръща към нея.
— Най-малко четири телевизионни спътника не функционират. Включително „Телстар“, „Интелсат“ и „Хюз“. Просто ги няма, сър.
Забележката накара главнокомандващия да се обърне.
— Можете ли да ми кажете още нещо?
— Сър, от главното командване на ПВО за Северна Америка съобщиха, че експлозията е в градските черти на Денвър, и то много близо до „Скайдоум“, където е мачът за суперкупата. Там са държавният секретар и министърът на отбраната, сър.
— За бога, права сте — отвърна изумено главнокомандващият САК.
Във военновъздушната база „Андрюс“ Националният въздушен пункт за управление на въоръжените сили при извънредно положение — за по-кратко му казваха „Нийкап“ — стоеше на втора писта, а два от четирите му двигателя работеха. Екипажът чакаше някого, за да може да излети.
Когато кошмарът започна, от дежурството на капитан първи ранг Джим Росели бе изминал само един час. Той седеше в НВКЦ и си мечтаеше да има до себе си някой от генералския състав. Не знаеше, че мечтата му няма да се сбъдне. Преди известно време постоянното присъствие на генерал или адмирал в Националния военен команден център бе задължително. С намаляването на напрежението между Изтока и Запада обаче и със съкращенията в Пентагона ежедневната работа бе прехвърлена на капитани и полковници. Разбира се, винаги имаше човек от генералския състав на повикване. „Можеше да бъде и по-зле“ — помисли си Росели. Сега поне знаеше какво е да имаш огромно количество ядрено оръжие на свое разположение.
— Какво, на майната си, става? — попита стената подполковник Ричард Барнс. Вече бе задавал на Росели същия въпрос.