— Роки, защо не запазиш емоциите си за друг път? — попита спокойно Росели.
Гласът му бе удивително равен. Възбудата на капитана не се прокрадваше нито във вида, нито пък в интонацията му. И въпреки това дланите на бившия подводничар бяха толкова изпотени, че от бърсането им на панталоните му имаше две мокри петна. Но мастиленосиният цвят на униформата напълно ги скриваше.
— Извинявай, Джим.
— Обади се на генерал Уилкс. Той трябва да бъде тук.
— Точно така.
Барнс натисна един бутон от засекретения телефон и позвъни на бригаден генерал Пол Уилкс, бивш летец на бомбардировач. Гой живееше във военновъздушната база „Болинг“, която се намираше срещу националното летище, но от другата страна на река Потомак.
— Да — каза дрезгаво Уилкс.
— Обажда се Барне, сър. Трябва незабавно да дойдете в НВКЦ.
Думите на подполковника бяха достатъчни. За летците наречието „незабавно“ има особено значение.
— Тръгвам — затвори телефона Уилкс и измърмори: — Слава богу, че има джипове с двойно предаване.
Той с мъка навлече масленозелената си шуба и излезе, без да обува ботушите си. Имаше джип „Тойота ландкрузър“. Колата запали веднага и Уилкс излезе от гаража на все още непочистените пътища.
Президентският команден пункт в Кемп Дейвид бе анахронизъм от преминалите вече лоши времена. Поне така си бе помислил Боб Фаулър, когато го бе видял за пръв път преди година. Построен от администрацията на Айзенхауер, той бе проектиран така, че да издържи на ядрен удар във време, когато точността на ракетните атаки се измерваше в мили, а не в метри. Издълбан в гранитна скала в планината Катоктин, западен Мериленд, той се намираше под петдесетметрова солидна преграда. До 1975 година специалистите го смятаха за извънредно надежден и удобен за живеене. Той бе дълъг десет, широк дванадесет и висок около три метра. Обслужваше се от дванадесетчленен екипаж, набиран предимно от флота. Половината от него все още бе на редовна военна служба. Оборудването не бе толкова модерно, колкото на „Нийкап“ или някое друго от президентските убежища. Фаулър седна на едно кресло, което изглеждаше проектирано от НАСА още през 1960 година. На бюрото пред него дори имаше вграден пепелник. Срещу бюрото бяха наредени няколко телевизора. Все пак въпреки ситуацията столът бе удобен. Елизабет Елиът седна до президента.
— Добре — каза Дж. Робърт Фаулър. — Какво, по дяволите, става?
Към него се приближи един капитан трети ранг. Не започваше много обнадеждаващо.
— Сър, хеликоптерът ви има механична повреда. В момента към Кемп Дейвид пътува „Морска пехота-две“, който ще ви закара до „Нийкап“. Имаме връзка с главнокомандващите САК и ПВО за Северна Америка. Тези бутони ще ви осигурят директна линия до другите главнокомандващи.
Капитанът имаше предвид: главнокомандващия ВС на САЩ в зоната на Атлантика — адмирал Джошуа Пейнтър — и съответния главнокомандващ за Тихия океан. По традиция двата поста се заемаха от членове на военноморските сили. Главно командване ЮГ се намираше в Панама, главно командване ЦЕНТЪР — в Бахрейн, а главно командване СЕВЕР във форт „Макферсън“, Атланта, Джорджия. Тези три поста пък по традиция се заемаха от офицери на сухопътните войски. Имаше, разбира се, и други като главнокомандващия обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. В момента постът се заемаше от генерал-полковник. В създалото се положение главнокомандващите на отделните звена фактически не разполагаха с никаква инициатива. Те трябваше просто да дават препоръки към министъра на отбраната, който на свой ред съветваше президента. Президентските заповеди се предаваха от министъра на отбраната към главнокомандващите.
Но министърът на отбраната…
Фаулър намери бутона с надпис „ПВО за Северна Америка“ и го натисна.
— Говори президентът. Намирам се в командния пункт на Кемп Дейвид.
— Господин президент, тук е генерал-майор Борщайн. Главнокомандващия го няма, сър. Беше на мача в Денвър. Господин президент, мой дълг е да ви кажа какво отчитат уредите ни. Експлозията е или на стадиона „Скайдоум“ в Денвър, или някъде много близо до него. Много вероятно е Банкър и Талбът да са мъртви заедно с главнокомандващия ПВО.
— Да — каза с равен тон Фаулър. Той вече бе достигнал до същото заключение.
— Заместник-главнокомандващият в момента пътува. През следващите няколко часа аз ще бъда най-висшият офицер в ПВО, поне докато не пристигне някой от началниците ми.
— Много добре. Сега: какво, по дяволите, става?
— Не знам, сър. Взривът не се предшестваше от нищо необичайно. Нямаше — повтарям, сър, нямаше — засечена траектория на балистична ракета. Опитваме се да се свържем с диспечерите на международното летище „Стейпълтън“. Ще ги накарам още веднъж да проверят данните от радарите си за възможно хвърляне на оръжието от самолет. Нашите уреди не са засекли нищо подобно.