— А дали Израел ще иска да играе с вас?
— Ако не се съгласят, отиват на майната си. Извинете, но нещата стоят точно така.
— Прав си, разбира се, но дали ще имат достатъчно здрав разум, за да преценят шансовете си?
— Отче, моята работа е да събирам и преценявам информация. Хората ме карат да им предсказвам бъдещето, но аз не знам как се прави. Това, което знам, е, че случката, излъчена по телевизията, ще предизвика най-големите кръвопролития от Хирошима насам. Ние трябва поне да се опитаме да направим нещо, преди целият регион да е пламнал като факла.
— Яж. Трябва да помисля няколко минути, а го правя най-добре, докато дъвча.
Няколко минути по-късно Райън разбра, че съветът е добър. Храната загаси киселините от кафето в стомаха му, а енергията й щеше да му помогне да изкара деня. Само след около час Джак отново бе на път. Отиваше Държавния департамент. По обед вече си бе у дома, за да си стегне багажа. Междувременно бе успял да поспи три часа в колата. На връщане отново спря в кабинета на Алден в Белия дом за заседание, което се проточи до среднощ. Алден наистина бе започнал да дърпа конците и заседанието покри доста от належащите въпроси. На зазоряване Джак потегли за военновъздушната база „Андрюс“. Успя дори да се обади на жена си. Бе решил през уикенда да заведе сина си на мач, но тази седмица за него нямаше да има почивка. В последния момент куриерът от ЦРУ, Държавния департамент и Белия дом пристигна. Носеше двеста страници информация, която Джак трябваше да прочете по време на полета през Атлантика.
4.
ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ
Райън бе леко смутен от факта, че американската военновъздушна база „Рамщайн“ е разположена в една германска долина. Според него летищата трябваше да се строят в огромни равнини. Знаеше, че в края на краищата това нямаше чак такова значение, но просто бе свикнал да вижда нещата така. В базата бе разположено цяло крило изтребители бомбардировачи F-16. Всеки от тях бе скрит в собствен хангар, устойчив на бомби и обграден от дървета. Манията на немците да обграждат всичко със зеленина би впечатлила и най-върлия американски природозащитник. Базата идеално съвместяваше желанията на еколозите и военните изисквания. Откриването на хангарите от въздуха бе почти невъзможно. Още повече че дори по покривите на някои от тях имаше засадени дървета. С една дума, камуфлажът бе издържан както в естетическо, така и във военно отношение. Базата разполагаше и с няколко големи самолета, включително „Боинг 707“ с надпис „Съединени американски щати“. Той наподобяваше личния самолет на американския президент и обслужваше нуждите на командващия американските военновъздушни сили в Европа. Хората в базата наричаха боинга „Мис Пиги“. Райън не можа да сдържи усмивката си. Базата приютяваше около седемдесет изтребителя бомбардировачи, чиято цел бе унищожаване на съветските войски, изтеглящи се в момента от Германия. Издържаното дори от екологична гледна точка съоръжение бе дом и за самолет, наречен „Мис Пиги“. Светът наистина бе полудял.
От друга страна, пътуването с военновъздушните сили гарантираше изключително гостоприемство и грижи, полагащи се само на специалните пътници. В този случай гостоприемството бе оказано от чудесния хотел „Канън“. Началникът на базата, който бе полковник, посрещна самолета на Райън VC-20B „Гълфстрийм“. После отведе Джак до стаята и му показа барчето, пълно догоре с изискани питиета. Те щяха да му помогнат да се справи с умората от полета и да спи поне девет часа. Това напълно го устройваше, тъй като телевизорът в стаята хващаше само един канал. Когато се събуди в сутринта, вече почти се бе приспособил към новия часови пояс. Стомахът му имаше нужда от храна и Джак с облекчение си помисли, че е преодолял още един стрес от пътуването със самолет. Или поне се надяваше да е така.
Джак нямаше настроение за сутрешен крос. Не и днес. Всъщност добре знаеше, че не може да пробяга половин миля дори с пистолет, опрян в тила му. Така че предпочете да върви бързо. Скоро започнаха да го настигат и задминават разни маниаци на тема сутрешни упражнения. Повечето от тях вероятно бяха пилоти — имаха чудесни фигури. Утринната мъгла висеше по клоните на дърветата, засадени почти до пътя. Времето бе доста по-хладно от това във Вашингтон. На всеки няколко минути въздухът се разцепваше от грохота на реактивните двигатели — „звукът на свободата“. Този звук бе осезаемият символ на армията, гарантирала мира в Европа повече от четиридесет години. Но немците сякаш вече нямаха нужда от нея. Отношението им се променяше в крак с времето. Американската сила бе постигала целта си и — поне що се отнасяше до германците — вече бе излишна. Двете Германии се бяха обединили. Оградите и наблюдателниците вече не съществуваха. Нямаше ги и минните полета. Разораната бразда, оцеляла повече от две поколения, за да издава стъпките на нарушителите, вече бе засадена с трева и цветя. Обектите в източната част, които преди бяха снимани от спътници и за които западните специални служби плащаха с пари и кръв, сега бяха свободни за достъп. Всеки ден ги посещаваха хиляди туристи с фотоапарати в ръце. Между тях имаше и офицери от разузнаването, които все още не можеха да преживеят шока от промените, дошли като пролетен вятър. „Знаех си, че съм прав за това място“ — си мислеха някои. Или пък: „Как сме могли да имаме толкова погрешни представи.“