Капитан Джим Росели в НВКЦ се зае с конвенционалните сили. Предварително записаните съобщения се пуснаха на съответните части. В армията това означаваше на равнище дивизия. Във военновъздушните сили — на равнище авиокрила, а във флота — ескадри. Конвенционалните части преминаха към Бойна готовност — ТРИ. Капитан Росели и подполковник Барнс лично се свързаха по телефона с по-висшите командири. Но дори когато разговаряха с полковници и подполковници с по двадесет и пет години служба, те трябваше да обясняват на всекиго: „Не, сър, това не е — повтарям, — не е учение.“
Американските военни части навсякъде по света незабавно преминаха към по-висока степен на бойна готовност. Както можеше и да се очаква, тези от тях, които по принцип поддържаха по-висока от нормалната бойна готовност, реагираха най-бързо. Между тях бе и берлинската бригада.
37.
РЕАКЦИИ
— Капитане, получихме съобщение за тревога по телеграфа.
— Какво? — попита Рикс и вдигна поглед от масата на щурмана.
— Съобщение за тревога, капитане — повтори свързочникът и му подаде лист с няколко кодови групи.
— Страхотно време за учения — поклати глава Рикс. — Заемете бойните си постове. Тревога първа степен — извика той.
Един старшина включи вътрешната уредба и повтори заповедта:
— Внимание! Всички по бойните постове. Веднага след съобщението се чу електронният звънец, който окончателно разсея съмненията, че ще има тревога.
— Господин Питни — надвика шума Рикс, — вдигнете се на антенна дълбочина.
— Тъй вярно, капитане. Дълбочина две-нула метра.
— Слушам, дълбочина две-нула метра. Вдигнете носа с десет градуса към повърхността.
— Десет градуса към повърхността, тъй вярно — отвърна младият моряк, За рулеви обикновено се назначаваха най-нисшестоящите членове на екипажа. Той започна да изпълнява маневрата.
— Сър, носът е с десет градуса нагоре към повърхността.
— Много добре.
Маневрата тъкмо приключи и хората започнаха да заемат местата си. Капитан трети ранг Клагет влезе в командния пост, за да замести Рикс Щурманът Питни също зае новия си пост. Моряците насядаха около оръжейните конзоли. На кърмата останалите офицери и моряци заеха места в центъра за ракетно управление, откъдето се командваха двадесет и четири те ракети „Трайдънт“ на „Мейн“. От отсека за спомагателна екипировки пък се контролираше резервният дизелов двигател.
В командния пост вътрешният оператор се свърза последователно с всички отсеци и те му докладваха готовността си за действие.
— Какво става? — обърна се Клагет към Рикс.
Капитанът просто му подаде листчето с няколкото кода, съобщаващи за тревогата.
— Учение ли?
— Предполагам. Пък и защо не? — продължи Рикс. — Днес е неделя, нали?
— Морето на повърхността май още не се е укротило.
Като по команда вълните започнаха да люлеят „Мейн“. Стрелката на дълбокомера показваше деветдесет и пет метра, когато лодката се наклони с десет градуса към десния си борд. Целият екипаж се заоглежда и замърмори. На борда едва ли имаше човек, който да не е страдал от вълнението. Лодката бе идеалното място за хващане на морска болест. Без възможност за външна ориентация — подводниците по очевидни причини нямат илюминатори — очите не могат да забележат никакво движение. Средното ухо обаче регистрира движението с абсолютна сигурност. Явлението, което бе засегнало почти всички астронавти на „Аполо“, започна да оказва въздействие и на моряците. Несъзнателно те започнаха енергично да тръскат глави, сякаш за да прогонят досадно насекомо. Целият екипаж се надяваше, че каквото и, по дяволите, да става — никой от подчинените на Рикс, включително и самият той, не знаеше какво, — то скоро щеше да свърши. Тогава отново щяха да се върнат на най-хубавата дълбочина — сто и двадесет метра, — където движенията на лодката бяха недоловими.