— Да я смъкнем ли надолу, капитане? — попита Клагет.
— След няколко минути. Може би по спътника ще пратят още информация.
Трите парчета, които някога бяха стебло на едно от най-величествените вечнозелени дървета в Орегон, от няколко седмици плаваха из северната част на Тихия океан. При падането си от борда на „Джордж Макреди“ трупите все още бяха влажни и тежки. Превърнали се в поредната отломка, дрейфуваща из океана, те бяха прогизнали от вода. Тежките вериги, които ги държаха завързани една за друга, превръщаха плавателноста им почти в нулева. Така че трупите не можеха да изплават на повърхността във всеки случай не и при подобни атмосферни условия. Ударите на вълните прекършваха опитите им да видят слънцето — което в момента не грееше — и те се носеха без посока. Междувременно те с всички сили се опитваха да скъсат свързващите ги вериги.
Младшият сонарен оператор на „Мейн“ долови нещо. Нещо на нула-четири-едно, почти право по курса. „Странен звук — помисли си той. — Прилича на подрънкване, но е по-дълбок. Не, не е кораб, нито пък жив организъм.“ Той почти се сля с шума от повърхността и не се поддаваше на прехващане…
— Мамка му! — Той включи микрофона си. — „Контрол“, тук „Сонар“. Много близък контакт.
— Какво?
Рикс се спусна към кабината на сонара.
— Не знам какво е, но е близко, сър.
— Къде?
— Не мога да ви кажа. Май е от двете страни на носа. Не е кораб, но не знам какво, по дяволите, е, сър!
Старшината отбеляза точката на екрана, докато напрягаше слух да различи звука.
— Източникът не е ясен — близко е, сър!
Рикс спря, обърна се и почти инстинктивно изкрещя:
— Спешно потапяне! — Макар и да знаеше, че вече е късно.
Първият дънер удари купичката от фибростъкло над носа. Американската подводница „Мейн“ завибрира по цялата си дължина като барабан.
В океана плаваха три части от ствола на някогашното дърво. Първата част удари подводницата фронтално, малко под купола на сонара, и причини сравнително малки поражения, тъй като подводницата се движеше само с няколко възела. Освен това всичко по корпуса й бе направено здраво и сигурно. Шумът обаче бе отвратителен. Първият дънер се оттласна встрани, но след него идваха още два. Средният удари корпуса точно до командния пост.
Рулевият веднага изпълни заповедта на капитана и се опита да насочи подводницата надолу. И така кърмата й изникна на пътя на трупите. „Мейн“ имаше кръстовидна кърма. Рулят бе разположен отгоре и отдолу на задвижващия винт. Вляво и вдясно се намираха кърмовите плоскости. Те работеха на принципа на стабилизаторите в самолета. Върху горната страна на всяка от тях имаше вертикални конструкции, приличащи на допълнителни рулове. Всъщност те представляваха арматурата за сонарните сензори, Веригата между два от трупите се удари в тях. Сега два от трупите бяха от едната страна на борда, а третият — от другата. Той бе достатъчно дълъг, за да достигне въртящия се винт. Шумът от съприкосновението наподобяваше звука от камбаните на ада. Седемлопатъчният винт на „Мейн“ бе изработен от магнезиево-бронзова сплав и моделиран почти до съвършенство в продължение на седем месеца. Той бе невероятно здрава част, но това се оказа недостатъчно. Подобните му на ятаган перки една след друга удряха дънера като бавен и изтъпен трион. Всеки удар още повече ги притъпяваше и деформираше. Офицерът в рулевата кабина близо до кърмата вече бе решил да спре винта, когато получи заповед за това. Той чуваше писъците на чупещия се метал, идващи извън корпуса. Дясната конструкция, носеща сонарните сензори, не издържа и се прекърши. В този момент трупите се изхлузиха от корпуса и камбаните на ада замлъкнаха.
— Какво, за бога, беше това? — почти изкрещя Рикс.
— Опашката я няма, сър. Току-що изгубихме сонарната опашка — отвърна операторът на сонара. — Дясната сензорна група е вън от строя.
Рикс вече го нямаше в кабината. Операторът говореше на себе си.
— „Контрол“, тук рулевото отделение — обади се един високоговорител. — Нещо току-що разби винта ни.