— Според теб какво е най-вероятното обяснение?
— Мисля, че е работа на терористи.
Райън кимна.
— Аз също. Отивам в залата за съвещания. Искам веднага да бъдат извикани шефовете на оперативния отдел, на разузнаването и на научно-техническия отдел. Ако трябва, ще пристигнат и с хеликоптер.
Райън влезе в съвещателната зала, но не затвори вратата след себе си.
— Господи! — каза Гудли. — Сигурен ли си, че искаш да остана?
— Да. И когато имаш идея, казвай я високо. Аз съвсем забравих за спътниците.
Джак вдигна телефона и натисна бутона за връзка с ФБР.
— Командният център.
— Обажда се заместник-директорът на ЦРУ Райън. С кого говоря?
— С инспектор Пат О’Дей. Заместник-директорът на ФБР също е тук. Можете да говорите, сър.
— Слушам те, Дан — каза Джак. Един от дежурните офицери му подаде чаша кафе.
— Не знаем нищо, Джак. Нямаме никакви насочващи следи. За терористи ли си мислиш?
— В момента те ми се струват най-логичната версия.
— Сигурен ли си?
— Сигурен? — поклати глава Райън. — Какво искаш да кажеш, Дан? Сигурен!
— Значи така. Тук все още се опитваме да разберем какво се е случило. Дори и Си Ен Ен я няма.
— Какво?
— Един от техниците тук обясни, че всички спътници са извън строя каза Мъри. — Не знаеше ли?
— Не. — Джак направи знак на Гудли да се върне в оперативния център и да провери. — Ако е вярно, тогава идеята ми за терористи може да върви по дяволите. Господи, това звучи страшничко.
— Вярно е, Джак. Вече проверихме.
— Според тях десет спътника не работят — каза от вратата Гудли. — Но пък всички военни са в строя. Нашите връзки също са непокътнати.
— Върви и попитай най-старшия от научно-техническия отдел, който можеш да намериш, какво е в състояние да повреди спътниците. Бягай! — заповяда Джак. — Къде е Шоу?
— Придвижва се насам, но сигурно няма да дойде скоро. Пътищата са ужасни.
— Дан, ще ти съобщавам всяка нова информация, която получа.
— Аз също — отвърна Мъри и затвори.
Най-ужасното бе, че Райън просто не знаеше какво да прави сега. Работата му бе да събира информация и да я предава на президента, но информация нямаше. Всички нови сведения щяха да идват чрез военните. „ЦРУ отново се провали“ — помисли си Джак. Някой бе сторил нещо на страната му, а той не бе успял да предупреди. Имаше мъртви хора, защото службата му не беше се справила със задачата си. Райън бе заместник-директор — човекът, който върши истинската работа заради политическия търтей, нагнездил се над главата му. Грешката бе изцяло негова. Може би броят на жертвите бе около един милион. А той си стоеше в малката кокетна зала за конференции и се взираше в празната стена. Джак намери бутона за връзка с ПВО и го натисна.
— Командване на ПВО за Северна Америка — каза някакъв механичен глас.
— Тук е оперативният център на ЦРУ. Обажда се заместник-директорът Райън. Трябва ми информация.
— Не разполагаме с много, сър. Мислим, че бомбата се е взривила в непосредствена близост до „Скайдоум“. Опитваме се да установим мощността й, но все още нямаме нищо. От военновъздушната база „Лоури“ е изпратен хеликоптер.
— Ще ме държите ли в течение?
— Да, сър.
— Благодаря.
„Голяма утеха“ — помисли си Райън. Сега поне знаеше, че има и някой друг, който е на тъмно като него.
Шефът на денвърската пожарна команда Майк Калахан знаеше, че гъбовидният облак не е никакво чудо на природата. Той и друг път бе виждал такъв пожар, макар и още като млад огнеборец. Беше през 1968 година при един пожар на гарата в Бърлингтън, намираща се извън града. Една цистерна с пропан-бутан се бе подпалила и взривила влака с боеприпаси, който се намирал близо до нея и пътувал за Оукланд, Калифорния. Тогавашният началник на пожарната команда бе проявил достатъчно здрав разум, за да изтегли хората си на половин километър от горящата цистерна. Оттам те наблюдаваха адския фойерверк, организиран от тонове бомби. Тогава също се бе образувал гъбовиден облак. Огромното количество горещ въздух бързо се бе издигнал в атмосферата и се бе разпръснал във формата на полукръг.
Но този бе доста по-голям.
Калахан седеше зад волана на боядисания в червено камион. Зад него идваха още три пожарни коли, един камион стълба и две линейки. Това, разбира се, бе съвсем недостатъчно. Калахан обяви обща тревога по радиото си. После заповяда на хората си да не се приближават срещу посоката на вятъра.
За бога, какво бе станало тук?
Не, не можеше да е това… По-голямата част от града бе непокътната.
Калахан не разбираше какво точно става, но знаеше, че има пожар, който трябва да потуши, и хора за спасяване. Когато камионът му зави за последен път и излезе на булеварда, водещ към стадиона, той забеляза откъде идва основната част от пушека. От паркинга, разбира се. Нямаше откъде другаде да е. Гъбовидният облак бързо напредваше на югозапад към планините. Паркингът бе ужасна каша от огън, пламъци от горящ бензин, масло и самите коли. Мощен порив на вятъра за момент прогони част от дима и Калахан видя това, което е било стадион… Няколко сектора все още бяха… не цели, но поне можеше да се каже, че преди няколко минути ги е имало. Шефът на пожарната прогони мислите си. Трябваше да потуши пожара. Трябваше да спаси хората. Първият камион спря до един водонапорен кран. Противопожарната система на стадиона бе доста добра. Крановете се намираха близо един до друг. Пожарникарите трябваше само да скачат маркучите си и да започнат да гасят.