Райън поклати глава. „Удивително“ бе твърде слаба дума, за да се опише станалото. Въпросът за двете Германии бе в основата на конфликта Изток-Запад още преди раждането на Джак. Той сякаш бе от аксиомите в световната политика. През годините за него бяха изписани толкова книги, толкова секретни бланки, толкова бюлетини с новини, че стигаха да се напълни целият Пентагон с хартия. Всички усилия, всички детайли, всички спорове вече бяха в миналото. И скоро никой нямаше да си спомня за тях. Дори и историците щяха да страдат от липса на време, за да прочетат всички материали, смятани някога за важни. И не само за важни, а за съдбовни, за струващи си проливането на човешка кръв. Всички те сега бяха просто гигантски паметник на Втората световна война. Както впрочем и тази база. Именно оттук трябваше да излети авиацията, имаща за цел да почисти небето от руски самолети и да спре съветската атака. А сега съоръжението се бе превърнало в скъпа отживелица, чиито жилищни помещения скоро щяха да приютят немски семейства. Райън се зачуди какво ли щеше да стане с хангарите като например онзи там… Може би щяха да послужат за изби. Тук правеха хубаво вино.
— Стой!
Райън замръзна на мястото си и обърна глава, за да види откъде идваше заповедта. Зад него стоеше полицай от охраната на базата — жена! „Всъщност момиче“ — каза си Райън, въпреки че карабината й М-16 явно бе безразлична към красивото лице.
— Да не би да съм сбъркал нещо?
— Документите ви, моля.
Освен че бе хубава, младата дама действаше доста професионално. Пък и имаше подкрепление, скрито зад дърветата. Райън й подаде служебната си карта.
— Не съм виждала подобни карти, сър.
— Пристигнах снощи с VC-20. Отседнал съм в хотела, стая сто и девет. Можете да се обадите в кабинета на полковник Паркър.
— В повишена готовност сме, сър — отвърна тя и извади радиото си.
— Просто изпълнете задълженията си, госпожице… простете, сержант Уилсън. Самолетът ми отлита чак в десет.
Джак се облегна на едно дърво и протегна ръце. Утрото бе твърде хубаво, за да го разваля с нещо, пък било то и с двама въоръжени полицаи, които не знаеха кой, по дяволите, е.
— Прието — изключи радиото си сержант Бети Уилсън. — Полковникът ви търси, сър.
— На връщане трябва да завия наляво при „Бъргър Кинг“, така ли?
— Точно така, сър. — Тя му върна картата с усмивка.
— Благодаря, сержант. Съжалявам за безпокойството.
— Искате ли да ви откарам, сър? Полковникът чака.
— Не, предпочитам да повървя. Пък и той ще потърпи, защото е подранил.
Райън се отдалечи от сержанта, а тя се зачуди колко ли важен трябва да е човекът, който кара командира на базата да го чака на стъпалата на „Канън“? Разстоянието му отне десет минути, но чувството на Райън за ориентация не го бе напуснало въпреки непознатата обстановка и шестчасовата разлика във времето.
— Добро утро — поздрави Райън.
— Организирах малка закуска с представители на командването на ВВС на САЩ в Европа. Искаме да чуем мнението ви за положението тук.
— Чудесно — засмя се Райън. — За мен пък ще бъде интересно да чуя вашето.
Джак се качи в стаята да се преоблече. „Какво ли ги кара да мислят, че знам повече от тях?“ Когато се качи на самолета си, вече знаеше четири нови неща. Съветските части, изтеглящи се от Източна Германия, не бяха много радостни, че в родината им няма място за тях. От друга страна, източногерманските им колеги не бяха по-щастливи от факта, че ги съкращават. Във Вашингтон не знаеха за размерите на това недоволство. Уволнените офицери вероятно имаха съмишленици в редовете на разформированата вече Щази. И най-накрая, въпреки че в и Източна Германия бяха заловени около дузина членове на фракция „Червена армия“, поне още толкова бяха избягали от ръцете на Бундескриминаламт — немската федерална полиция. „Това обяснява защо в Рамщайн се грижат толкова много за сигурността си“ — каза си Джак.