— На около двеста и петдесет мили зад нас — отвърна дежурният офицер. — Близо.
— Дали да не дадем с пет градуса вдясно, капитане? — обади се Джексън. — Аз ще взема два самолета и ще стоя някъде тук — посочи той на картата, за да пазя тила.
— Внимавай, Роб.
— Нямаш проблеми, Ърни.
Джексън отиде до телефона и вдигна слушалката.
— Кой е горе? — попита той оператора в дежурната стая на пилотите. — Добре — каза Роби и се запъти за гащеризона и шлема си.
— Господа — започна Ричардс след излизането на Джексън. — Вече сме източно от Малта и попадаме в разчетите на ЕОП. Следователно от конвенционална се превръщаме в стратегическа бойна единица и сме в Бойна готовност — ДВЕ. Ако някой е забравил какво означава това, по-добре веднага да си припомни. Всичко, което може да представлява заплаха за нас, трябва да бъде унищожено. Отговорността поемам аз като временно изпълняваш длъжността „командир на бойна група“. Въпроси?
— Сър, не знаем какво става — забеляза началникът на оперативния отдел.
— Вярно. Ще се стараем да мислим, преди да действаме, но със сигурност ще трябва да сплотим усилията си. Щом се намираме в Бойна готовност — ДВЕ, значи е станало нещо лошо.
Нощта на палубата бе ясна. Джексън инструктира Санчес и двамата бордови инженери и екипажите се запътиха към двата томкета. Джексън и Уолтърс се качиха в своя самолет. Механикът им помогна да закопчаят коланите си, после слезе, махна стълбичката и се отдалечи. Капитан Джексън бавно изпълни всички необходими процедури. Уредите работеха нормално F-14D носеше на борда си четири ракети „Феникс“, насочвани с радар, и четири „Сайдуиндър“ с инфрачервени лъчи.
— Намести ли се удобно там отзад, Шредър? — попита Джексън.
— Всичко е наред, шефе — отвърна Уолтърс.
Роби отвори докрай дроселите и махна с ръка на офицера сигналист, че е готов. Той първо отново се увери, че по палубата на самолетоносача няма нищо, и после направи утвърдителен знак.
В отговор Джексън присветна с бордовите си светлини, хвана лоста с ръка и отпусна глава на облегалката. Секунда по-късно фенерчето на сигналиста направи светеща точка на палубата. Един старшина натисна необходимия бутон и парата изпълни механизма за катапултиране.
Въпреки дългите години, прекарани в този занаят, сетивата на Джексън все още не успяваха да действат достатъчно бързо. Ускорението от катапулта сякаш вадеше очите от орбитите му. Смътните мъждукащи светлини на палубата изчезнаха зад тях. Задницата на самолета се изправи и те вече летяха. Първата работа на Джексън бе да провери дали всичко е наред. После започна бавно да набира височина. Тъкмо бе преминал границата от триста и петдесет метра, когато „Бъд“ Санчес и „Лобо“ Александър се изравниха с тях.
— Радарите се изключиха — каза Шредър и погледна инструментите пред себе си.
За секунди цялата бойна група „Теодор Рузвелт“ бе прекратила цялото електронно излъчване. Така че сега никой нямаше да може да засече двата самолета.
Джексън се успокои. „Каквото и да е станало, не може да е толкова страшно“ — каза си той. Нощта бе приказно ясна и колкото по-високо се издигаха, толкова по-хубава ставаше панорамната гледка от изтребителя му. Звездите бяха само малки светли точици. Когато се издигнаха на десет хиляди метра, те съвсем престанаха да трептят. Роби виждаше далечните светлини на гражданските самолети и бреговата ивица на половин дузина държави. „Нощ като тази — помисли си той — може да превърне и най-бездушния човек в поет.“ Джексън бе станал пилот именно заради моменти като този. Той зави на запад. Санчес го последва. Там обаче явно бе облачно, тъй като не се виждаха толкова много звезди.
— Добре — каза Джексън. — Хайде да хвърлим по един бърз поглед.
Уолтърс се загледа в радарите. F-14D разполагаше с най-новата радарна система, която до крайност намаляваше шансовете на противника за засичането й. Въпреки че не бе толкова мощна, колкото старата AWG-9, тя бе доста по-чувствителна от нея. Освен това възможността й за засичане на нисколетящи самолети бе значително подобрена.
— Ето ги — обади се Уолтърс. — Подредили са се почти в кръг.
— Вижда ли се някакво раздвижване?
— Не забелязвам.
— Добре, Ще постоим така още няколко минути.
На петдесет мили зад тях един Е-2С „Хоукай“ се приближи до втория катапулт. Подготвяха се и още два танкера К-6, както и няколко изтребителя. Танкерите щяха да се приближат до Джексън и да допълнят резервоарите му с гориво. Така командирът на авиогрупата щеше да има възможност да лети още четири часа. Но най-важен бе Е-2С. След като излетя, той се отправи на юг, където щеше да заеме позиция на около петдесет мили от кораба-майка. Когато достигна осем хиляди метра височина, радарната му система се включи и тримата оператори на борда започнаха работа. Те изпращаха информацията си обратно на самолетоносача, а също и на един от въздушните координатори с позивна „Стетсън“ на борда на кръстосвача „Томас Гейтс“.