— Аз съм полковник Иваненко. Полковият ви командир е мъртъв! Ликвидирайте тези мерзавци, преди да са избили всички ни.
Началник-щабът се поколеба. Той всъщност нямаше никаква представа какво точно става. Чуваше само стрелбата. Но заповедта идваше от полковник. Той включи радиото си и даде необходимите нареждания.
Последва кратък момент на колебание. Поне десет американски танка вече горяха, но други четири продължаваха да стрелят. В следващия миг всички съветски танкове откриха огън и трима от четиримата противници замлъкнаха. Американските танкове от втората редица започнаха да маневрират и да се изтеглят назад. Руснаците пък, обратно, преминаха в настъпление. Кайтел с възхищение наблюдаваше атаката на съветските Т-80. Седем от тях обаче не помръднаха от местата си. Четири вече горяха. Два други бяха улучени, преди да са успели да преминат линията, върху която някога се издигаше стената.
„Струваше си — помисли за момент Кайтел. — Каквото и да е намислил Гюнтер, си струваше да видя как руснаци и американци взаимно се избиват.“
Адмирал Джошуа Пейнтър пристигна в щабквартирата на Главното командване на ВС на САЩ в зоната на Атлантика точно навреме, за да чуе съобщението от „Теодор Рузвелт“.
— Кой е командирът там?
— Командирът на бойната група е в Неапол, сър. Най-старши офицер е капитан първи ранг Ричардс — отвърна офицерът от флотското разузнаване. — Каза, че са прехванали четири въоръжени мига. Тъй като сме в Бойна готовност — ДВЕ, капитанът ги е сметнал за потенциална заплаха и ги е свалил.
— Чии са миговете?
— Може да са от бойната група „Кузнецов“, сър.
— Чакай малко. Какво каза? Бойна готовност — ДВЕ ли?
— „Теодор Рузвелт“ се намира източно от Малта, сър, и попада в разчетите на ЕОП — отвърна офицерът.
— Може ли някой да ми каже какво всъщност става?
— Аз със сигурност не мога, сър — отвърна искрено офицерът от флотското разузнаване.
— Свържи ме с Ричардс.
Пейнтър внезапно спря.
— В какво състояние е флотът?
— Всички имат заповед да се подготвят, сър. Заповедите са недвусмислени.
— Но защо сме в Бойна готовност — ТРИ?
— Не ни казаха, сър.
— Забележително.
Пейнтър съблече пуловера си и извика за кафе.
— „Рузвелт“ е на втора линия, сър — обади се свързочникът.
Пейнтър натисна бутона и пусна сигнала през високоговорителя.
— Тук е Главното командване на ВС на САЩ в зоната на Атлантика.
— На телефона е Ричардс, сър.
— Какво става?
— Сър, тук вече от петнадесет минути е обявена Бойна готовност — ДВЕ. Прехванахме ято от четири мига и аз наредих свалянето им.
— Защо?
— Изглеждаха въоръжени, сър, а освен това чухме съобщението за експлозията по радиото.
Пейнтър замръзна.
— Каква експлозия?
— Сър, Би Би Си съобщи за ядрен взрив в Денвър. Казаха, че местната телевизионна станция, излъчила репортажа, вече не е в ефир. При наличието на тази информация, сър, аз сметнах за целесъобразно да ги сваля. Аз съм най-старшият офицер. Бойната група е поверена на мен. Ако нямате други въпроси, сър, ще си позволя да се върна към задълженията си.
Пейнтър знаеше, че трябва да го остави да си върши работата.
— Мисли, Ърни. За бога, моля те, мисли.
— Тъй вярно, сър. Край.
Линията прекъсна.
Пейнтър разполагаше с директна линия до НВКЦ и не се поколеба да я използва.
— Тук е адмирал Пейнтър.
— Капитан първи ранг Росели, сър.
— Имало ли е някакъв ядрен взрив в Съединените щати?
— Тъй вярно, сър. В района на Денвър. ПВО разполага със сведения и мощност над сто килотона и огромен брой жертви. Това е всичко, което знаем. Все още не сме съобщили на никого.
— Е, аз също мога да ви кажа нещо. „Теодор Рузвелт“ току-що е прехванал и свалил четири мига. Дръжте ме в течение. Ако нямате други инструкции, то тогава изкарвам всичко в морето.
Боб Фаулър вече пиеше третото си кафе. Той се проклинаше, че е изпил онези четири силни немски бири, сякаш е самият Арчи Банкър. Страхуваше се, че хората около него могат да усетят миризмата на алкохол от устата му. Разумът му казваше, че поетите бири могат да окажат влияние върху мисленето му. Но, от друга страна, той ги бе пил в продължение на часове. Организмът му и кафето сигурно вече се бяха справили или поне скоро щяха да се справят с алкохола.
Фаулър за пръв път бе благодарен за смъртта на жена си. Той бе стоял до леглото и бе видял смъртта на любимата си съпруга. Боб знаеше цената на мъката и трагедията. „Колкото и ужасни да са всички онези жертви в Денвър — каза си той, — аз не трябва да мисля за тях. Трябва да ги забравя и да се концентрирам върху работата си. Не бива да допускам нова смърт.“