— Да, но бойната ни група е още по-близо до Либия, а там нашият приятел полковникът разполага със същите самолети.
— Които със сигурност летят над морето, и то в полунощ — апострофира го Пейнтър. — Кога за последен път си чувал за либиец, способен на такъв подвиг? При това само на двадесетина мили от бойната ни група?
— А какво ще кажеш за Берлин? — попита Лиз Елиът.
— Не знаем! — Райън спря и си пое дълбоко въздух. — Не забравяйте, че сигурните ни сведения са твърде малко.
— Ами ако СПИНАКЪР е прав, Райън? — настоя Елиът.
— Какво имаш предвид?
— Ако в момента в Москва се извършва военен преврат и са решили да поставят бомбата тук, за да не им пречим? За да ни премахнат?
— Това е абсолютна дивотия — отвърна Джак. — Да поставят бомбата и да рискуват избухването на война? И какво ще им помогне това? Да предположим, че разберем за евентуален военен преврат там. Как ще постъпим? Ще ги нападнем незабавно?
— Армията им може би си мисли, че ще действаме точно така — забеляза Елиът.
— Не съм съгласен. Според мен е възможно СПИНАКЪР още от самото начало да ни е лъгал по този въпрос.
— Сега ли го измисли? — обади се Фаулър.
Той започна да се убеждава, че бомбата наистина е целяла смъртта му. В крайна сметка единствено хипотезата на Елизабет обясняваше всичко и при това звучеше логично.
— Не, сър — отвърна негодуващо Райън. — Руските военни са твърде умни, за да се впуснат в подобно нещо. Това е чиста авантюра.
— А как ще обясниш нападението срещу войските ни? — попита Фаулър.
— Не разполагаме с неопровержими доказателства, че войските ни са били нападнати.
— Значи според теб нашите хора лъжат? — попита Фаулър.
— Господин президент, вие не разглеждате всички аспекти на проблеми. Добре, да приемем, че в Съветския съюз се извършва държавен преврат. Аз не съм съгласен с тази хипотеза, но нека да я приемем за момент. Казвате, че целта на бомбата е била да ни попречи да се намесим. Чудесно. Тогава защо ще нападат войските ни, ако не искат да си имат вземане-даване с нас?
— За да покажат, че намеренията им са сериозни — отвърна веднага Елиът.
— Това е лудост! Евентуалното им нападение е равносилно на признание, че те са поставили бомбата. Мислите ли, че не вярват да отвърнем с ядрен удар на подобна провокация? — попита Райън и сам отговори на въпроса си: — Просто не виждам никакъв смисъл.
— Тогава предложи нещо смислено — каза Фаулър.
— Господин президент, намираме се в самото начало на една криза. Информацията, която пристига, е откъслечна и объркана. Опасно е да я тълкуваме веднага. Нека изчакаме допълнителни сведения.
Фаулър се наведе над микрофона:
— Работата ти е да ми казваш какво става, а не да ми даваш уроци по овладяване на кризисни ситуации. Ако научиш нещо полезно, можеш отново да ми се обадиш!
— Какво, по дяволите, си мислят? — попита Райън.
— Има ли нещо, което не знам? — попита Гудли.
Младият учен изглеждаше почти толкова разтревожен, колкото Райън се чувстваше.
— Защо мислиш, че си по-различен от всички останали? — озъби му се Райън, но веднага съжали. — Време е да се запознаеш с науката за овладяване на кризисни ситуации. Никой не знае нищо, но въпреки това трябва да се вземат добри решения. Само дето е невъзможно. Просто не е възможно.
— Тази работа със самолетоносача е доста опасна — каза офицерът от научно-техническия отдел.
— Бъркаш. Ако сме свалили четири самолета, значи са загинали само неколцина — обясни Райън. — Виж, сражението на бойното поле е нещо по-различно. Ако в Берлин наистина се е завързала битка, тогава можем с основание да се страхуваме. Това е почти толкова лошо, колкото и нападение срещу някой от стратегическите ни обекти. Да видим дали ще успеем да се свържем с щаба на главнокомандващия в Европа.
Деветте оцелели американски танка М1А1 и взвод бронетранспортьори „Брадли“ напредваха по един берлински булевард. Уличните лампи светеха, а от прозорците вече надничаха първите любопитни глави, които бързо разбраха, че това не е учение. Всички танкисти бяха махнали скоростните ограничители от двигателите на машините си и в Америка сигурно щяха да ги арестуват за превишена скорост. На километър и половина северно от лагера си те завиха на изток. Групата се командваше от един офицер, който отлично познаваше Берлин. Това бе третата му обиколка из доскоро разделения град. Той ги водеше към една чудесна позиция, от която определено щяха да имат предимство. Стига, разбира се, руснаците да не ги бяха изпреварили. Позицията представляваше незастроен парцел. Предвиждаше се на него да бъде издигнат мемориал в памет на жертвите от Стената. Мястото бе леко издигнато над руския и американския лагер, които скоро трябваше да бъдат опразнени. Булдозерите вече бяха успели да натрупат солидна могила, върху която щеше да се издигне статуята. Но нея все още я нямаше. Съветските танкове стояха в американския лагер и вероятно очакваха подкрепления от пехота или нещо друго. Бронетранспортьорите „Брадли“ непрестанно ги обсипваха с TOW от горичката, а Т-80 ожесточено отговаряха на огъня.