— За бога, тези негодници ще избият момчетата — каза капитанът, който командваше групата. — Добре, намерете си позиции.
Това им отне още около минута. Когато всичко бе готово, от деветте М1А1 се виждаха само куполите и оръдията.
— Целта е пред нас, момчета. Да я унищожим.
Деветте танка стреляха едновременно. Разстоянието, което ги делеше от руснаците, бе само две хиляди метра и този път изненадата бе на тяхна страна. Пет от руските Т-80 пламнаха при първия залп. Вторият порази още шест. Сега американците започнаха безразборна стрелба.
В малката горичка, при позициите на бронетранспортьорите, заместник-командирът на бригадата наблюдаваше омачкването на северния край от руската линия. „Смачкване е точната дума“ — помисли си той. Американските танкови екипажи бяха сформирани само от ветерани и те показваха истинските си възможности. Руският батальон, разположен на северния фланг, се опита да се престрои, но БТР-те очевидно бяха улучили командирския танк, защото Т-80 изглеждаха доста объркани. Една част от съзнанието на заместник-командира се питаше защо руснаците бяха спрели настъплението, но той бързо прогони въпроса. Имаше време да мисли за това. Сега го интересуваше само фактът, че противниците му са притиснати, а това бе добре за него и хората му.
— Сър, свързах се със Седма армия — каза един сержант и му подаде телефона.
— Какво става при вас?
— Господин генерал, говори полковник Ед Лонг. Бяхме атакувани от танковия полк срещу нас. Нападнаха ни без всякакво предупреждение. Просто нахлуха в лагера. Успяхме да ги спрем, но загубих почти всичките си танкове. Трябва ни подкрепление.
— Какви са загубите ви?
— Над четиридесет танка, сър. Освен това осем „Брадли“ и най-малко двеста човека.
— Численост на противника?
— Един танков полк. За момента е само това, но те имат доста приятели, сър. И аз не бих се разсърдил, ако намеря някой.
— Ще видя какво мога да направя.
Генерал Куропаткин погледна схемата на разположение на техниката си. Всички изправни радари бяха включени. Спътниковата информация твърдеше, че двете бази на американската стратегическа авиация са празни. Значи самолетите им вече летяха към Съветския съюз заедно с танкерите КС-135. Ракетните им установки също бяха в пълна бойна готовност. Ако спътниците „Орел“ предадяха сигнал за изстрелване на американски ракети, то Съветският съюз щеше да разполага само с тридесет минути живот. „Половин час“ — помисли си генералът. Между живота и смъртта на родината му стояха само някакви си тридесет минути и здравият разум на американския президент.
— Въздушната активност над Германия се увеличава — докладва един полковник. — Засякохме няколко американски изтребителя, излетели от базите „Рамщайн“ и „Битбург“, които се насочват на изток. Общо осем самолета.
— А каква е информацията ни за американските „СТЕЛТ“?
— В „Рамщайн“ разполагат с една ескадрила — осемнадесет самолета. Предполагаме, че американците ги рекламират пред страните от НАТО за евентуална продажба.
— Може би вече всички са във въздуха — забеляза Куропаткин.
— И то с ядрено оръжие на борда.
— Точно така. Всеки от тях е в състояние да пренася две бомби В-61. Ако летят на голяма височина, ще бъдат над Москва още преди да сме се усетили…
— Освен това имат извънредно прецизни уреди… Могат да поразят всяка цел, която си пожелаят… Два часа и половина след излитането им от Германия… Господи!
С помощта на оръжейната система за дълбоко проникване в земята бомбите можеха да бъдат хвърлени така, че да разрушат президентския бункер. Куропаткин вдигна телефона.
— Трябва да говоря с президента.
— Какво има, генерале? — попита Нармонов.
— Имаме сведения за раздвижване на американските самолети над Германия.
— Но не знаете всичко. Един наш танков полк в Берлин докладва, че е нападнат от американски военни части.
— Това е лудост.
„И докладът дойде само пет минути след обещанието на приятеля ми Фаулър, че няма да предприема никакви провокации.“
— Говорете по същество. Вече имам достатъчно работа.