— Че разрушенията би трябвало да са доста по-големи от сегашните… Може би са повлияли сенките и отраженията. — Той вдигна поглед. — Съжалявам. Ударните вълни не могат да преминават през всичко — например през хълмове. Тук сигурно е имало сенки и отражения. Иначе тези къщи просто не би трябвало да ги има.
— Все още не те разбирам — каза Райън.
— В подобни случаи аномалиите са нещо нормално. Може би първо да помисля и после пак да поговорим? — попита Тед Айърс.
Уолтър Хоскинс седеше в кабинета си, защото просто не знаеше какво трябва да направи. Освен това като най-старши от присъстващите бе длъжен да отговаря на телефоните. За да види стадиона, трябваше само да погледне навън. Димът се издигаше само на пет мили от прозорците му, един от които бе пукнат. Една част от съзнанието му се питаше дали не трябва да изпрати екип от полицаи там. Но другата отговаряше, че няма подобни заповеди. Той се обърна да погледне отново натам и остана учуден, че прозорците са все още здрави. В крайна сметка сградата бе само на пет мили от епицентъра на ядрения взрив. Останките от облака вече бяха достигнали първите зъбери на Скалистите планини. Атомната гъба все още не се бе разпаднала изцяло. Под нея се виждаше черната пушилка на дима от многобройните пожари. Разрушенията бяха…
… малко. Малко? Каква лудост. Тъй като нямаше какво друго да прани Хоскинс вдигна телефона и се свърза с Вашингтон.
— Дайте ми Мъри.
— Кажи, Уолт.
— Много ли си зает?
— Всъщност не. Как е там при теб?
— Телевизионните станции и телефоните не функционират. Дано, когато се изправя пред съдията, президентът да е някъде наблизо.
— Уолт, сега не е време…
— Не се обаждам за това.
— А за какво тогава?
— Виждам го оттук, Дан — каза Хоскинс с почти замечтан глас.
— Зле ли е?
Всъщност виждам само дим. Гъбовидният облак е вече над планините. Оранжев е като портокал. Виждам и стотици малки пожари. Осветяват дима, който се издига от стадиона. Дан?
— Да, Уолт? — отвърна Мъри. „Сигурно е в шоково състояние“ — помисли си той.
— Има нещо странно.
— Какво?
— Прозорците ми са здрави. Намирам се само на пет мили от мястото, а само един е пукнат. Странно, нали? — Хоскинс замълча за момент. — При мен са материалите, които каза, че искаш да видиш. Снимките и всичко останало.
Хоскинс прелисти документите, които лежаха на бюрото му.
— Марвин Ръсел наистина избра лош ден да умре. Както и да е. Паспортите и всичко, което искаше, са тук. Спешно ли е?
— Може да почака.
— Добре — каза Хоскинс и затвори.
— На Уолт май нервите му не издържат. Пат? — забеляза Мъри.
— Обвиняваш ли го? — попита О’Дей.
— Не — поклати глава Дан.
— Ако стане още по-зле…
— Далеч ли е семейството ти?
— Не достатъчно.
— Пет мили — промълви Мъри.
— Какво?
— Уолт каза, че се намира на пет мили от епицентъра и вижда пожарите. Дори прозорците му не били счупени.
— Глупости — отвърна О’Дей. — Сигурно съвсем се е побъркал. Та пет мили са по-малко от осем хиляди метра.
— Какво искаш да кажеш?
— От ПВО съобщиха, че бомбата е с мощност 100 килотона. Трябва да е изпочупила прозорците в огромен периметър. Един прозорец се чупи от около двеста грама допълнително налягане.
— Откъде знаеш?
— Служил съм във флотското разузнаване. Едно време работата ми бе да оценявам вероятните поражения от руски бойни глави. Ако се намираш на осем хиляди метра от епицентъра на бомба с мощност сто килотона, покривът ти ще бъде разрушен, около теб ще избухнат малки пожари и тъй нататък. Не е приятно.
— Ами пердетата ще се запалят ли?
— Би трябвало — отвърна замислено О’Дей. — Да, обикновените пердета ще се запалят. Особено пък ако са с тъмен цвят.
— Уолт не е толкова превъртял, че да не забележи пожар в кабинета си…
Мъри вдигна телефона и натисна бутона за Ленгли.
— Да, какво има, Дан? — попита Джак по микрофона.
— С какви сведения разполагаш за мощността на взрива?
— Според ПВО бомбата е била около сто и петдесет-двеста килотона. Приблизително колкото голяма стратегическа или малка тактическа бойна глава — отвърна Райън. — Защо питаш?
На другия край на масата офицерът от научно-техническия отдел вдигна поглед от снимките.
— Току-що говорих с наш служител в Денвър. Той вижда стадиона от кабинета си. Пет мили, Джак. Освен това само един от прозорците му е пукнат.
— Хайде де — забеляза офицерът.
— Какво се опитваш да кажеш? — попита Райън.
— Пет мили са осем хиляди метра — забеляза Тед Айърс. — Само термичната вълна трябва да превърне сградата във врящ котел. А ударната сто процента ще изпотроши всякаква стъклария.