— Разбира се.
Полковникът включи радиото си и заповяда на първата машина да се приближи. Калахан видя, че М-728 всъщност си бе чист танк с прикрепено голямо гребло към предницата. В задната част на кулата се виждаха А-образни винкел и лебедка. Имаше дори и странно на вид малко оръдие.
— Танкът ще създаде малко бъркотия. Искаш ли още да го правим?
— Майната й на бъркотията.
— Само да разчисти път. Добре тогава.
Лайл отново включи радиото си И застана от лявата страна на М-728.
— Пробий — заповяда кратко той.
Танкистът даде газ точно когато първият пожарникар се върна, облечен с химическия костюм. Машината направи някакъв опит да избегне маркучите по земята, но въпреки това разкъса два. После танкистът спусна греблото и се вряза в масата от горящи коли със скорост тридесет и пет километра в час. Дупката, която направи, бе с дължина около десет метра. Танкът се отдръпна и започна да я разширява.
— За бога! — възкликна Калахан. — Какво можеш да ми кажеш за радиацията?
— Малко. Преди да дойда тук, говорих със специалистите. Те ще пристигнат всеки момент. Дотогава… — повдигна рамене Лайл. — Наистина ли мислиш, че вътре има все още живи хора?
— Част от стадиона е все още здрава. Видях я от вертолета.
— Будалкаш ли ме?
— Не, сериозно.
— Но това е невъзможно. От ПВО казаха, че бомбата е била голяма.
— Какво? — изкрещя Калахан, за да заглуши шума от танка.
— Бомбата е била голяма. На практика тук въобще не трябва да има паркинг.
— Значи според теб това е малко? — погледна го Калахан с невярващ поглед.
— Да, по дяволите! — Лайл замълча за момент. — Ако хората вътре…
Полковникът побягна обратно към танка и заговори обратно по радиопредавателя си. След миг М-728 спря.
— Какво стана?
— Ако наистина има оцелели, можем да ги прегазим. Казах му да напредва по-внимателно. По дяволите, ти май си прав. А аз те мислех за превъртял.
— Какво казваш? — изкрещя отново Калахан и махна на хората си да облеят и танка с вода.
— Вътре може да има оцелели. Бомбата е била дяволски по-малка, отколкото ми казаха.
— „Мейн“, тук е „Морски дявол“ едно-три — изпращя Р-3С „Орион“. — Намираме се на около четиридесет мили от вас. Какво става?
— Имаме проблеми с винта. Освен това наоколо трябва да се навърта руска лодка. За последен път я засякохме на четиридесет и пет хиляди метра в югозападна посока — отвърна Рикс.
— Прието. Ще видим дали ще успеем да го разкараме. Когато пристигнем, ще се обадим отново. Край.
— Капитане, можем да се движим с три възела. Предлагам да се насочим на север, за да увеличим разстоянието — каза Клагет.
Рикс поклати отрицателно глава.
— Не, ще си кротуваме.
— Сър, приятелят ни може и да е чул шума от сблъскването. Може би вече напредва към нас. Загубихме най-добрия си сонар. Най-добре е да избягаме колкото се може по-далеч.
— Не, най-добре е да не вдигаме шум.
— Тогава нека поне пуснем самоходния симулатор.
— Това е разумно, сър — обади се и друг офицер.
— Добре, програмирайте го максимално да ни наподобява и му дайте южен курс.
— Слушам.
В трета торпедна тръба на „Мейн“ нямаше торпедо. Там се намираше самоходният симулатор на подводна лодка (ССПЛ). Всъщност той представляваше модификация на торпедо, но без бойна глава. На нейно място бе монтирано издаващо шум устройство, свързано със сонарен датчик. То щеше да издава шум, подобен на излъчвания от повредена подводница клас „Охайо“. Тъй като една от малкото причини, поради които „Охайо“ можеше да излъчва шум, бе повреда на винта, тази възможност бе предварително програмирана в ССПЛ. След няколко минути устройството бе готово и изстреляно навън. ССПЛ се насочи в южна посока и когато се отдалечи на две хиляди метра от „Мейн“, започна да излъчва шум.
Небето над Чарлстън, Южна Каролина, се изчисти. Тук не бе валял сняг, както във Вирджиния и Мериленд, а само лапавица. Следобедното слънце обаче бързо изсуши улиците и старият град отново придоби обичайния си приветлив вид. Командващият Шеста подводна ескадра наблюдаваше от кея две от подводниците ракетоносци, които плаваха надолу по река Купър към океана и безопасността. Но той не знаеше, че не е единственият зрител. На сто и деветдесет мили над главата му премина руски разузнавателен спътник, който продължи пътя си нагоре по крайбрежната линия към Норфолк. Там небето също се бе изчистило. Спътникът предаде снимките в руския разузнавателен център в западния край на Куба. Оттам бяха прехвърлени на комуникационен спътник. Повечето руски спътници се движеха във високи орбити и поради това енергийните вълни не ги бяха засегнали. Снимките пристигнаха в Москва за броени секунди.