— Те вече са в пълна степен на бойна готовност. Ако и ние го направим, може да ги провокираме.
— Ако не го направим, сами вкарваме вълка в кошарата.
Министърът на отбраната бе нечовешки спокоен. Може би единственият, който напълно се владееше.
— Знаем, че американският президент е в стресово състояние от загубата на хиляди граждани. Така че може да действа импулсивно. Ако демонстрираме възможността си да се защитим, ние намаляваме заплахата от подобни действия. В никакъв случай не трябва да показваме слабостта си. Не и в този момент. Слабостта винаги подтиква към нападение.
Нармонов огледа всички в стаята за евентуални възражения. Нямаше.
— Действайте — каза той на военния министър.
— Все още нямаме информация от Денвър — каза Фаулър и разтърка очи.
— Аз не бих разчитал много на нея — отвърна генерал Борщайн.
Командният пункт на ПВО на Северна Америка всъщност се намираше буквално в планина. Входният тунел е преграден с множество стоманени херметически врати. Цялата конструкция бе планирана така, че да издържи на всякакви удари. Омекотяващи ресори и въздушни възглавници изолираха хората и техниката от гранитните скали. Стоманените покриви можеха да спрат всякакви отломки от скали или шрапнели. Борщайн обаче не вярваше, че ще преживее евентуално нападение. Към командния пункт бяха насочени цял полк съветски ракети СС-18, модел 4. Вместо с десет или повече разделящи се бойни глави те бяха въоръжени само с една. Мощността й от двадесет и пет мегатона имаше за задача да превърне планината Шайен в езеро. Тази мисъл не бе приятна. Борщайн бе пилот по професия и призвание. Започнал на F-100 — наричан от летците „Германеца“, — той бе продължил на F-4 „Фантом“ и завършил като командир на ескадрила с F-15 в Европа. Борщайн се намръщи. Дори и той не бе достатъчно стар за подобни спомени. Работата му изискваше да защитава страната си от въздушни нападения. Генералът обаче не бе успял да я свърши. В Америка бе избухнала ядрена бомба, отнела живота и на началника му, а той не знаеше нито защо, нито как, нито пък кой я бе пуснал. Борщайн не бе човек, свикнал да губи, но картата срещу него показваше, че ще се случи точно това.
— Генерале — извика го един майор.
— Какво има?
— В микровълновия диапазон настана оживление. Според мен Иван поставя ракетните си полкове в бойна готовност. Същото става и в няколко военноморски бази. От Москва летят спешни съобщения.
— За бога! — вдигна отново телефона Борщайн.
— Никога не са го правили? — попита Елиът.
— Звучи невероятно, но е факт — отвърна Борщайн. — Дори и по време на кубинската криза руснаците не са поставяли балистичните си ракети в пълна бойна готовност.
— Не е за вярване — изръмжа Фаулър. — Никога ли?
— Генералът е прав — обади се Райън. — Причината е, че телефонната им система открай време е в ужасно състояние. Явно най-после са я стегнали достатъчно…
— Какво искаш да кажеш?
— Господин президент, в крайна сметка всичко опира да подробностите. Съобщенията за промяна в степента на бойна готовност се изпращат устно. Така го правим ние, така постъпват и руснаците. От друга страна, телефонната им система е напълно разбита, а никой не иска да рискува с подобни неща. Именно поради това те вложиха много пари за модернизирането й. Също както постъпихме и ние със системите ни за команди и контрол. Сега вече използват фиброоптични кабели и нова конфигурация от микровълнови връзки. Затова прехващаме сигналите им — обясни Джак. — Разсейване на микровълни.
— След още две години сигурно ще използват само фиброоптични кабели, а ние разбираме за това едва сега — прибави генерал Фремънт. — Доста неприятно.
— На мен също не ми харесва — каза Райън, — но в крайна сметка и ние сме в Бойна готовност — ДВЕ, нали?
— Но те не го знаят. Никой не им го е казвал — намеси се Лиз Елиът.
— Освен ако не разчитат съобщенията ни. Казвал съм ви, че имаме сведения за проникването им в нашите шифровъчни системи.
— От АНС твърдят, че си луд.
— Може и да са прави, но АНС също е бъркала, и то доста.
— Какво мислиш за психическото състояние на Нармонов?
„Че е изплашен колкото самия мен“ — каза си Райън.
— Не смея да правя никакви предположения по този въпрос, сър.
— Освен това не знаем дали в края на краищата говорим с него — вметна Елиът.
— Лиз, категорично отказвам да приема хипотезата ти — повиши тон Райън. — Единственият довод в подкрепа на твърденията ти идва от ЦРУ. А тук въобще не сме убедени в истинността му. — „По дяволите, защо въобще им съобщих за този доклад“ — помисли си Джак.