— Самолетоносачът „Кузнецов“ съобщава, че е изпратил патрулна двойка самолети. Те засекли сигнал за помощ и предприели разузнаване. После връзката между самолетите и кораба е изчезнала. На около четиристотин километра от „Кузнецов“ е разположена американска бойна група. Искат инструкции.
— Какво означава това?
Министърът на отбраната погледна часа на изпращане на втория доклад.
— Ако самолетите ни не са се върнали досега, вече са почти без гориво. Трябва да ги сметнем за изгубени. Причината е неизвестна, но американци те са на обезпокоително близко разстояние… Какво, по дяволите, правят?
ДО ПРЕЗИДЕНТ ФАУЛЪР:
СИГУРЕН СЪМ, ЧЕ НИКОЙ СЪВЕТСКИ КОМАНДИР НЕ БИ НАПАДНАЛ АМЕРИКАНСКИ ЧАСТИ БЕЗ ЗАПОВЕД. А ТАКАВА ЗАПОВЕД НЕ Е ДАВАНА. ИЗПРАТИХМЕ РАЗУЗНАВАТЕЛНИ СИЛИ В БЕРЛИН, ЗА ДА РАЗСЛЕДВАТ СЛУЧАЯ, И ТЕ СА БИЛИ АТАКУВАНИ ОЩЕ В ИЗТОЧНАТА ЧАСТ НА ГРАДА. ТОВА ОЗНАЧАВА — ДАЛЕЧ ОТ ЛАГЕРИТЕ ВИ. КАКВО ПРАВИТЕ?
— Какви ги говори? Какво правя аз ли? Какво, по дяволите, прави той! — избумтя Фаулър.
Една от лампичките пред него светна. Беше тази на ЦРУ. Президентът натисна бутона и към съвещанието им се включи нов глас.
— Зависи кой всъщност е „той“ — обади се предупредително Елизабет Елиът.
— Да, какво има?
— Господин президент, искам да ви кажа, че и двете страни са объркани.
— Райън! Нямаме нужда от анализи, а от информация. Разполагаш ли с някакви сведения? — изкрещя Лиз.
— Руснаците извеждат корабите си от северните пристанища. Една ракетоносна подводница вероятно вече е в открито море.
— Значи ракетите им, базирани на сушата, са в пълна бойна готовност?
— Точно така.
— И към тях прибавят ракетоносци?
— Да, господин президент.
— Имаш ли някакви добри новини?
— Сър, новината е, че в момента просто няма новини и вие…
— Слушай, Райън. Казвам ти го за последен път. От теб искам само информация и нищо друго. Ти ме подкокороса с този Кадишев, а сега го обявяваш за лъжец. Нима мога да ти вярвам?
— Сър, когато донесох доклада в Белия дом, ви предупредих, че не е потвърден.
— Струва ми се, че вече се потвърди — намеси се Лиз. — Генерал Борщайн, при положение че руснаците са поставили частите си в пълна бойна готовност, какви са заплахите, които ни грозят?
— Най-бързо могат да ни достигнат с балистичните си ракети. Един полк от СС-18 е насочен към Вашингтон. Другите имат за цел ракетните ни установки в Дакота и военноморските ни бази в Чарлстън, Кингс Бей, Бангор и тъй нататък. Ще разполагаме с двадесет и пет минути за реакция.
— Предполагам, ние също ще бъдем една от целите?!
— Основателно предположение, доктор Елиът.
— Значи ще се опитат да поправят пропуските на първото си оръжие със СС-18?
— Ако бомбата в Денвър е тяхно дело, тогава — да.
— Генерал Фремънт, къде се намира резервният „Нийкап“ в момента?
— Той излетя оттук преди петнадесет минути, доктор Елиът. Трябва да бъде в Хагърстаун след още деветдесет и пет. Има благоприятен вятър — поясни главнокомандващият стратегическата авиация и веднага съжали за думите си.
— Значи, ако руснаците замислят атака и изстрелят ракетите си в следващия час и половина, то ние сме мъртви?
— Да.
— Елизабет, работата ни е да не допуснем това — каза тихо Фаулър.
Съветничката по националната сигурност погледна президента. Лицето й изглеждаше трошливо, досущ като стъкло. Тя бе главен съветник на най-могъщия човек в света. Намираше се в абсолютно сигурно скривалище, пазена от предани прислужници. И въпреки това само след тридесет минути можеше да бъде мъртва. Смърт, предизвикана от някакъв невидим, призрачен руснак. Щеше да се превърне в прах, разнасян от вятъра. Всичко, за което се бе борила, дебелите книги, безкрайните лекции и семинари щяха да изчезнат само с една ослепителна, унищожителна светкавица.
— Робърт, ние дори не знаем с кого разговаряме — каза Елиът с несигурен глас.
— Да се върнем към съобщението им, господин президент — обади се генерал Фремънт. — „Разузнавателни сили за разследване.“ Сър, това ми звучи като „подкрепления“.
Един млад пожарникар намери първия оцелял, който пълзеше по бетонната площадка на приземната товарна рампа. По ръцете му се виждаха изгаряния от втора степен. Пълзенето пък бе набило в дланите му парченца стъкло, камъчета и един Господ знае още какво. Пожарникарят вдигна човека — беше полицай — и го отнесе в евакуационния пункт. Там и двамата бяха облени с вода. После ги накараха да се съблекат и отново ги обляха.
Полицейският сержант бе доста зашеметен. Въпреки това откъсна парче хартия и през целия път се опитваше да обясни нещо на пожарникаря. Той обаче бе твърде изморен, измръзнал и изплашен, за да му обърне внимание. Беше изпълнил задълженията си, но заради това можеше дори да умре. Това наистина бе твърде много за един двадесетгодишен младеж, който просто гледаше в мокрия под на линейката и зъзнеше в одеялото си.