— Добре — каза офицерът тактик. — Получих потвърждение. Можете ли отново да ми дадете посоката?
— Виждам го на две-едно-нула! — отвърна първият оператор. — Нашият човек направо препуска!
Две минути по-късно вече бе ясно, че контактът се движи право към американската ракетоносна подводница „Мейн“.
— Нима е възможно? — попита Джим Росели.
Съобщението по радиото от Кодиак пристигна направо в НВКЦ. Командирът на патрула не знаеше какво да прави по-нататък и настояваше за инструкции. Докладът дойде с анотация СПЕШНО. Той бе изпратен и до командващия ВС на САЩ в зоната на Тихия океан, който на свой ред щеше да поиска инструкции от по-горна инстанция.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барнс.
— Той се е насочил направо към „Мейн“. Как, по дяволите, е разбрал къде се намира?
— А как разбираме ние?
— По ССПЛ, по радиосигнали или… О, не. Възможно ли е този идиот да не се е преместил?
— На президента ли ще се обаждаш? — попита полковник Барнс.
— Предполагам, че ще се наложи — отвърна Росели и вдигна телефона.
— Президентът слуша.
— Сър, обажда се капитан първи ранг Джим Росели от Националния военен команден център. В залива на Аляска имаме аварирала подводница. Това е „Мейн“ — ракетоносец от клас „Охайо“. Винтът е повреден и не могат да маневрират, сър. Към нашата лодка се приближава съветска атакуваща подводница, която вече е само на десет мили. В района се намира и един самолет Р-3С „Орион“ ASW, който преследва руснаците. Командирът му чака заповед за атака, сър.
— Мислех си, че те не могат да откриват нашите ракетоносци.
— Никой не може, сър. В този случай обаче сигурно са използвали насочваща апаратура, която е открила подводницата ни по сигналите й за помощ. „Мейн“ е ракетоносец, включена е в ЕОП и се намира в Бойна готовност — ДВЕ. Това се отнася и за „Орион“, който й служи за прикритие. Те чакат заповедите ви, сър.
— Колко е важна „Мейн“ за нас? — попита Фаулър.
С отговора се зае генерал Фремънт.
— Сър, подводницата е част от ЕОП. При това важна част. На борда й се намират двеста изключително точни бойни глави. Ако руснаците успеят да ги обезвредят, ще ни нанесат сериозен удар.
— Колко сериозен?
— Сър, загубата на „Мейн“ отваря голяма дупка в плана ни. Лодката е въоръжена с ракети D-5, предназначени за контраудар. Целта им са руските ракетни полкове и командни пунктове. Ако с „Мейн“ се случи нещо, ще са ни необходими часове, за да запълним липсата.
— Капитан Росели, вие сте от флота, нали?
— Да, господин президент. Трябва да ви кажа нещо, сър. Допреди няколко месеца аз бях командир на Златния екипаж на „Мейн“.
— Колко бързо трябва да вземем решението?
— Сър, „Акулата“ се движи с двадесет и пет възела и в момента се намира на около двадесет и пет хиляди метра от лодката ни. Технически погледнато, „Мейн“ вече е в обсега на торпедата им.
— Какви са възможностите?
— Можете да наредите или да не наредите атака — отвърна Росели.
— Генерал Фремънт?
— Господин президент… не, капитан Росели?
— Да, генерале.
— Сигурен ли сте, че руснаците се движат точно към нашата лодка?
— Сведенията по този въпрос са доста категорични, сър.
— Господин президент, мисля, че трябва да се защитаваме. Руснаците няма да са много доволни от нападението срещу подводницата им, но в крайна сметка тя е атакуваща, а не стратегическа. Ако ни попитат защо сме го направили, можем да им обясним. На мен обаче ми се иска да ги попитам защо са наредили на лодката си да се движи в тази посока. Те без съмнение знаят, че това ще ни разтревожи.
— Капитан Росели, имате разрешението ми да наредите въздушна атака срещу подводницата.
— Тъй вярно, сър.
Росели вдигна другия телефон:
— СИВА МЕЧКА, тук е МРАМОРНА ГЛАВА — настоящото кодово наименование на НВКЦ. — Националното командване одобрява, повтарям, одобрява молбата ти. Потвърди.
— МРАМОРНА ГЛАВА, тук е СИВА МЕЧКА. Приехме разрешение за атака.
— Потвърждавам.
— Прието. Край.
„Орион“ се зае със задачата. Сега вече дори и пилотите усещаха въздействието на времето. Тъмните облаци и големите вълни ги караха да се чувстват така, сякаш летят през безкраен неравен коридор. Това бе лошо. Но имаше и нещо хубаво: целта им действаше по възможно най-глупавия начин. Движеше се с голяма скорост и над термоклина, така че бе невъзможно да я изгубят. На опашката на самолета бе прикрепено устройство, наречено „Магнитен детектор на аномалии“. Детекторът съобщаваше за измененията в земното магнитно поле като например тези, причинени от големия метален корпус на подводница.