Бе дошъл в България по две причини. Тя бе най-изостаналата страна от бившия Източен блок и промените тук се осъществяваха най-плавно. Всъщност макар и под други имена комунистите все още управляваха и страната бе политически безопасна или поне неутрална. Освен това в българските специални служби все още имаше доверени приятели. Някога разузнавателният апарат на България се състоеше от най-титулуваните убийци на КГБ, но сега ръцете им бяха станали твърде чисти за тази работа. „Доверени приятели“ — помисли се Гюнтер. Българите все още бяха под влияние на господарите си — сега партньори — КГБ и ако руснаците и ЦРУ вече работеха заедно… Сигурните скривалища ставаха с едно по-малко.
Гюнтер Бок би трябвало да потръпне от нарастващата опасност. Вместо това лицето му почервеня от гняв. Като революционер той често бе поддържал тезата, че всички сили в света са насочени срещу него. Но винаги тайно си мислеше, че думите му никога няма да бъдат верни. Все още имаше къде да се скрие и хора, на които да се довери. Но колко? Колко от верните му приятели щяха да се огънат пред световните промени? Руснаците бяха предали идеалите и световния социализъм. Немците. Поляците, чехите, унгарците, румънците. Кой ли щеше да бъде следващият?
Нима не разбираха? Всичко бе клопка. Някаква невероятна конспирация НА КОНТРАреволюционни сили. Лъжа. Отдръпваха се от нещо, което можеше да бъде — трябваше да бъде — идеалната обществена организация, изградена въз основата на свобода, дисциплинирана ефективност, честност и равенство. От…
Възможно ли е всичко да е лъжа? Ужасна грешка? Нима двамата с Петра бяха убивали експлоататорите напразно?
Но това нямаше значение, нали? Не и за Гюнтер Бок. Не сега. Скоро отново щяха да го подгонят. Още едно сигурно кътче щеше да се превърне в ловен резерват за враговете му. Ако българите предоставеха сведенията си на руснаците и ако руснаците реагираха достатъчно бързо, адресът и новата му самоличност може би вече пътуваха към Вашингтон. Оттам пътят до управлението на Бундеснахрихтендийнст бе кратък и само след седмица можеше да се озове в килия, близка до тази на Петра.
Петра с нейната кестенява коса и сини смеещи се очи. Толкова студени за жертвите й и толкова топли за приятелите. Тя бе толкова добра майка на Ерика и Урсула. И с тази задача, както и с всички други, се бе справила с лекота. А сега бе предадена от лъжливи приятели, затворена като животно и откъсната от децата си. Обичната му Петра — приятелка, любовница, съмишленик, съпруга. Откъсната от живота. И отново го караха да се отдалечи от нея. Трябваше да намери начин да промени нещата. Но първо трябваше да се махне оттук.
Бок захвърли вестника и почисти кухнята. Когато свърши, събра багажа си в една чанта и излезе от апартамента. Асансьорът отново бе повреден и той слезе пеша от четвъртия етаж. Когато излезе на улицата, хвана трамвай. Час и половина по-късно бе на летището. Имаше дипломатически паспорт. Всъщност той притежаваше шест такива, скрити грижливо под хастара на руския му куфар. И тъй като Гюнтер Бок бе предпазлив човек, три от тях представляваха дубликати на паспортите на действащи български дипломати. Външното министерство знаеше за съществуването им. Това му гарантираше достъп до най-добрия съюзник на международните терористи — въздушния транспорт. Още преди дванадесет по обяд самолетът му се отлепи от пистата и се отправи на юг.
Самолетът на Райън се приземи на едно военно летище край Рим малко преди 12,00 часа местно време. Само няколко минути преди това от Москва бе пристигнал друг VC-20B, принадлежащ на 89-о военновъздушно крило. Черната лимузина очакваше пътниците и от двата полета.
Заместник държавният секретар Скот Адлер посрещна Райън, който слизаше от самолета си, със скептична усмивка.
— Е? — попита Джак, надвиквайки шума.
— Потръгна.
— По дяволите — извика Райън и хвана ръцете на Адлер. — Колко още чудеса ще се случат тази година?
— Колко искаш?