Адлер бе професионален дипломат, който дължеше мястото си в Държавния департамент на Съветския съюз. Той говореше отлично руски, бе запознат с политиката им — както минала, така и настояща — и разбираше руснаците по-добре от когото и да е друг в правителството. Дори по-добре от самите руснаци.
— Знаеш ли кое е най-трудното в цялата работа?
— Да свикнеш да чуваш „да“ вместо „нет“ от човека срещу теб, така ли?
— Това разваля цялото удоволствие от преговорите. Когато и двете страни са разумни, дипломацията наистина става ужасна работа — изсмя се Адлер, докато колата потегляше.
— Е, поне ще преживеем нещо ново — забеляза Райън.
Той се обърна да изгледа самолета си, който се подготвяше за излитане. До края на пътуването двамата с Адлер щяха да бъдат заедно.
Придружавана от обичайния усилен ескорт, лимузината се отправи към центъра на Рим. „Червените бригади“, които преди няколко години бяха почти унищожени, отново развиваха дейност. Но дори и да не беше така, италианците винаги внимаваха при посещенията на чуждестранни знаменитости. На предната дясна седалка седеше някакъв мъж със сериозно изражение и „Берета“ в ръка. Пред тях и зад тях се движеха по две патрулиращи коли, а мотоциклетите бяха достатъчно за цяло състезание. Бързото напредване по античните римски улици накара Райън да съжалява, че е напуснал самолета. Явно всеки италиански шофьор имаше амбиция да стане пилот във „Формула“-1. Райън щеше да се чувства по-сигурен в обикновена кола, управлявана от Кларк по страничните пътища. В сегашното положение обаче охраната му изискваше известна церемониалност, без да се пренебрегва практичната й страна. Разбира се, имаше и още едно опасение…
— Май не сме много дискретни, а? — промърмори Джак към Адлер.
— Не се притеснявай. Всеки път, когато идвам тук, се повтаря едно и също. На теб да не би да ти е за пръв път?
— Да. Никога не съм идвал в Рим. Чудя се как съм успял да го пропусна. Заради историята и всичко друго.
Райън се обърна към колегата си. Мисълта, че прави история, не му бе хрумвала досега. Да не говорим за опасностите, които криеше.
— Моята работа е по-друга, Скот.
— Знаеш ли какво ще стане, ако планът се осъществи?
— Честно казано, никога не съм мислил.
— А трябва. Никога нито едно добро дело не остава невъзнаградено.
— Да не би да имаш предвид държавния секретар Талбът?
— Не, не него. Определено не шефа.
Райън вдигна глава, за да види как някакъв камион им прави път. Италианският офицер, който караше най-вдясно от групата мотори, не бе извъртял кормилото си и на милиметър.
— Аз не съм в играта заради облаги. Просто ми хрумна една идея. Това е всичко. А сега се опитвам да прокарам пътя за осъществяването й.
Адлер леко поклати глава, но не отговори. „Господи, как си могъл да се задържиш толкова дълго на държавна служба?“ — помисли си той.
Раираните костюми на швейцарската гвардия са измислени от Микеланджело. Също като червените туники на английските гвардейци, и те са отживелица от миналата ера, в която е имало смисъл войниците да носят ярки облекла. Днес униформите и на швейцарските, и на английските войници се пазят единствено като атракция за туристите. Старомодността им крие някакво очарование. Гвардейците на Ватикана са въоръжени с алебарди — ужасни брадви с дълга дръжка, замислени да свалят рицарите от конете им. Или пък да осакатяват самите коне, тъй като животните не са много добри войници. Войната винаги е била практично занимание. Веднъж паднал на земята, рицарят става безпомощен. Бронята му се отваря с не по-голямо усилие от черупката на стрида и с почти толкова угризения. „Хората смятат средновековните оръжия за романтични — помисли си Райън, — но в предназначението им няма нищо романтично.“ Пушките само надупчват човек, докато алебардите можеха да го разфасоват като пиле. Разбира се, и двете оръжия убиваха, но пушките поне правеха погребението по-достойно.
Швейцарските гвардейци бяха въоръжени и с пушки швейцарско производство. Правеха ги в концерна СИГ. Освен това не всички носеха ренесансови костюми. Атентатът срещу Йоан Павел II бе накарал отците да се погрижат за по-специално обучение на защитниците си. Те го получаваха съвсем дискретно, той като в противен случай репутацията на Ватикана щеше да пострада. Райън се зачуди каква ли бе политиката на Светия престол по отношение на използване на въоръжена сила. Дали началникът на гвардейците бе съгласен с наложените му правила от хора, които не одобряваха нито заплахите, нито пък решителните мерки, необходими за предотвратяването им. Но Джак знаеше, че войниците щяха да направят всичко възможно, ако се наложеше. Може би щеше да има караници и препирни, но не повече от нормалното в този бизнес.