Посрещна ги ирландски епископ на име Шеймъс О’Тул. Гъстата му червена коса съвсем не подхождаше на свещеническото облекло. Райън пръв излезе от лимузината и веднага се запита дали трябва да целуне пръстена на О’Тул или не? Не знаеше как да постъпи. Не бе виждал епископ от времето ни първото си причастие в Балтимор. А тогава беше в шести клас. О’Тул обаче бързо разреши проблема, като пое ръката на Райън в мечешки си лапи.
— На света има толкова много ирландци! — каза той с лъчезарна усмивка.
— Все някой трябва да поддържа реда, ваше преосвещенство.
— Правилно, правилно.
След това О’Тул насочи вниманието си към Адлер. Скот бе евреин и не възнамеряваше да целува ничий пръстен. — Ще ме последвате ли, господа?
Епископ О’Тул ги въведе в сграда, за чиято история спокойно можеха да се напишат три тома, към които да се прибави и албум с илюстрации за архитектурата и произведенията на изкуството в нея. Джак едва забеляза двата метални детектора, монтирани на третата врата. Те бяха толкова изкусно прикрити, че работата сигурно щеше да направи чест и на Леонардо да Винчи. Също като в Белия дом. Не всички швейцарски гвардейци носеха униформи. Някои от цивилните, сновящи из залите, бяха твърде млади и твърде стройни, за да са бюрократи. Общото впечатление на Джак бе, че се намира в нещо средно между стара художествена галерия и манастир. Свещениците носеха раса, а монахините — от тях също имаше доста — явно не одобряваха полуцивилното облекло, възприето от американските им посестрими. Райън и Адлер бяха оставени да почакат в някаква стая. Но това едва ли имаше за цел да ги притесни. По-скоро им даваше възможност да се полюбуват на прекрасната обстановка. На отсрещната стена висеше една мадона на Тициан и Джак не пропусна да я огледа добре, докато епископ О’Тул обявяваше пристигането им.
— Господи, чудя се дали въобще е нарисувал малка картина — промърмори Райън, а Адлер цъкна с език.
— Знаел е как да хване мига и да запечата лицето и погледа, нали? Готов ли си?
— Да — отвърна Джак. Чувстваше се странно уверен в себе си.
— Господа! — каза О’Тул, докато отваряше вратата. — Ще ме последвате ли оттук, моля?
Прекосиха още една подобна стая. В нея имаше две празни секретарски бюра и врата, висока поне четири метра.
Кабинетът на кардинал Джовани Д’Антонио в Щатите сигурно щеше да бъде използван за бална зала. Таванът бе изрисуван с фрески, а стените — облицовани със синя коприна. Върху дъските по пода се простираха няколко килима, с всеки от които можеше да се покрие средно голяма гостна. Най-нова изглеждаше мебелировката. Сигурно не бе на повече от двеста години. Брокатените възглавнички чудесно допълваха позлатените резбовани крака на столовете. Голям сребърен сервиз сочеше мястото, където Райън и Адлер трябваше да седнат.
Кардиналът стана иззад бюрото си и се приближи с царствената усмивка на коронована особа, посрещаща любимия си министър. Д’Антонио бе нисък на ръст. Личеше, че се храни добре, защото можеше да мине поне без двадесет от килограмите си. Въздухът в стаята издаваше, че е пушач — навик, от който отдавна трябваше да се е отказал, тъй като наближаваше седемдесетте. Старото му топчесто лице бе озарено от благородство. Син на сицилиански рибар, Д’Антонио имаше лукави очи, предполагащи тежък характер. Явно петдесетте години църковен живот не бяха успели да го променят напълно. Райън знаеше произхода му и лесно можеше да си представи как преди много години кардиналът е теглил мрежите от лодката на баща си. Непосредствеността е доста полезно качество за един дипломат, какъвто всъщност бе Д’Антонио, независимо от призванието си. Кардиналът, както и повечето му колеги във Ватикана, бе полиглот. Въпреки че невъзможността да разполага с ВОЙНИЦИ пречеше на усилията му да промени света, тридесетте години в занаята го бяха направили доста умел. Паралелът му в разузнаването би бил влиятелен агент, уважаван навсякъде и склонен да изслуша всяко мнение, различно от неговото. Разбира се, той поздрави първо Адлер.
— Толкова е хубаво, че се срещаме отново, Скот.
— За мен е удоволствие, ваше високопреосвещенство.
— Добре дошли, доктор Райън. Доста сме слушали за вас.
— Благодаря ви, ваше високопреосвещенство.
— Моля, заповядайте — покани ги Д’Антонио на една кушетка. Тя бе толкова красива, че Райън просто се страхуваше да се отпусне на нея. — Кафе?
— Да, благодаря ви — отвърна Адлер вместо двамата.
Епископ О’Тул наля кафето и седна да записва.