— Благодаря ви, че ни приехте въпреки краткото предизвестие — започна Скот.
— Глупости.
Райън изумено изгледа инструмента за подрязване на пури, който се появи от расото на кардинала. Приличаше на сребърен, но вероятно бе от неръждаема стомана. Д’Антонио грижливо обработи голямата кафява пура и запали със златна запалка. Не последва никакво извинение за пороците на плътта. Все едно че кардиналът дискретно бе свалил благородството си, за да не притеснява гостите. „По-вероятно е — помисли Райън — просто да работи по-добре с пура в ръка.“ Нали и Бисмарк е бил същият.
— Вече сте запознати в общи линии с плана ни — каза Адлер.
— Si. Трябва да кажа, че го намирам за твърде интересен. Знаете, разбира се, че преди известно време Светият отец предложи нещо подобно.
Райън вдигна поглед. Не бе чувал за това.
— Когато инициативата се появи за пръв път, писах статия за достойнствата и — обади се отново Адлер. — Слабостите произтичаха от невъзможността да се постигне пълна сигурност. Но войната в Залива промени положението. Надявам се, разбирате, че нашият план…
— Вашият план е напълно приемлив — прекъсна го с царствен жест Д’Антонио. — Нима може да бъде обратното?
— Точно това искахме да чуем, ваше високопреосвещенство — взе чашата си Адлер. — Имате ли някакви резерви?
— Ако между страните има добра воля, то ние ще бъдем в състояние да преодолеем различията. Ако между участниците се постигне пълно съгласие, то в такъв случай безрезервно ще приемем плана ви. Но трябва да гарантирате еднакво отношение за всички — проблеснаха старческите очи.
— Мисля, че е напълно възможно — отвърна сериозно Адлер.
— Аз съм на същото мнение. В противен случай излиза, че сме обикновени шарлатани. Какво мислят руснаците?
— Няма да ни пречат. Дори се надяваме открито да ни подкрепят. Във всеки случай с проблемите, които имат сега…
— Наистина. Могат само да спечелят от стабилността в региона, стабилността на пазара и международното сътрудничество.
„Удивително — помисли си Райън. — Удивително, колко бързо са се приспособили хората към промените в света. Сякаш са ги очаквали. Но не са. Нито един от тях. Ако само преди десет години някой бе изразил подобно предположение гласно, сигурно щяха да го тикнат в лудницата.“
— Точно така — съгласи се заместник държавният секретар и остави чашата на масата. — А сега по въпроса за разгласяването.
Последва нов царствен жест.
— Разбира се, ще поискаме да го направи Светият отец.
— Колко сте проницателен — забеляза Адлер.
— Въпреки възрастта си все още не съм напълно оглупял — отвърна кардиналът. — А журналистите?
— Предпочитаме да не знаят.
— За Ватикана това не е проблем, но при вас? Кой знае за инициативата?
— Малцина — намеси се за пръв път Райън. — Дотук добре.
— Но следващото ви посещение… — не довърши Д’Антонио, който не знаеше къде точно ще отидат, но не му бе трудно да се досети.
— Там може да има проблеми — отбеляза предпазливо Райън. — Ще видим.
— И аз, и Светият отец ще се молим за успеха на мисията ви.
— Може би този път молитвите ви ще бъдат чути — предположи Райън.
След петнадесет минути VC-20B отново излетя. Той се издигна и се насочи на юг през Италия към следващата си спирка.
— Господи, доста бързо приключихме — забеляза Джак, когато лампичката за предпазните колани изгасна.
Той обаче не откопча своя. Адлер запали цигара и издуха дима към прозореца на илюминатора.
— Джак, намираме се в една от онези ситуации, при които или действаш бързо, или се проваляш — усмихна се той. — Срещат се доста рядко, но все пак ги има.
Стюардът — този път бе мъж — подаде и на двамата копие от факсимилето, което току-що бе пристигнало.
— Какво? — намръщи се Райън. — Какво става?
Хората във Вашингтон често нямат време за вестници. Поне не за всичките. Вестник „Ди Ърли Бърд“ има задачата да помогне на държавните служители, като отразява по-важните неща в пресата. Сутрешните издания на всички големи американски вестници пристигат в окръг Колумбия със самолет. И още преди изгрев-слънце статиите, засягащи държавните операции по един или друг начин, вече са подбрани. След това материалите се изрязват, размножават се и се пускат по различните кабинети, чиито служители имат задачата да повтарят същата процедура и за шефовете си. Този процес е особено труден за Белия дом, където хората се интересуват от абсолютно всичко.
Доктор Елизабет Елиът бе специален помощник на президента по въпросите на националната сигурност. Тя бе пряко подчинена на доктор Чарлс Алден, който имаше същата титла, но без прилагателното „специален“. Тази сутрин Лиз, наричана още Е.Е., носеше моден ленен костюм. Последните модни тенденции повеляваха на бизнес дамата да се облича не по мъжки, а по женски маниер. Идеята бе, че по този начин и най-завеяните мъже ще могат да правят разлика между себе си и жените. Пък и нямаше смисъл от прикриване на истината. А истината бе, че доктор Елиът имаше доста привлекателна фигура и обичаше дрехите, подчертаващи този факт. Висока метър и седемдесет и два, с фино тяло, поддържано с изморителна работа и лоша храна, тя съвсем не бе възхитена, че е втора цигулка на Чарли Алден. Пък и Алден бе завършил Йейл. От своя страна Лиз до неотдавна преподаваше политология в Бенингтън и отказваше да се съгласи с факта, че Йейл е смятан за най-престижния университет. Който и да го твърдеше.