Програмата й в Белия дом бе значително по-лека от предишната. Особено пък сега в Отдела по национална сигурност. Президентът Фаулър съвсем не смяташе, че най-важното нещо сутрин е докладът на разузнаването. Ситуацията в света бе доста по-спокойна от тази при предшествениците му и основното внимание на президента заемаха вътрешните проблеми. А коментарите по въпроса можеха да се научат от сутрешните новини. Фаулър използваше това предимство, като гледаше две или повече програми наведнъж — странност, вбесявала жена му и все още учудваща помощниците му. Привичката на президента позволяваше на доктор Алден да идва на работа не по-рано от осем сутринта. След като изслушваше докладите на помощниците си, той отиваше да информира Фаулър към 9,30. Президентът не обичаше да се занимава със служителите на ЦРУ. Затова именно Е. Е. трябваше да пристига в шест, да преглежда пощата и куриерските съобщения, да ги сверява с дежурните офицери в ЦРУ (които също не харесваше) както и със съответните служители в отбраната и Държавния департамент. Освен това трябваше да прочете „Ди Ърли Бърд“ и да подбере статиите, интересуващи почитаемия доктор Чарли Алден.
„Сякаш съм някаква скапана, превъртяла секретарка“ — пенеше се Е. Е.
Тя смяташе Алден за човек на противоречията. Либерал, говорещ консервативно, женкар, защитаващ женските права, и внимателен мъж, който сигурно използваше съпругата си като домакинска прислужница. Че освен това се славеше като талантлив наблюдател, удивително способен пророк и автор на дузина книги — всичките дълбокомислени и проницателни, — нямаше значение. Той бе заел мястото, обещано й още докато Фаулър се намираше на светлинни години от Белия дом. Компромисът, поставил Алден в западното крило, а нея на партера, бе само едно от действията, които политиците използваха, за да нарушат обещанията си, без дори да се извинят. Вицепрезидентът поиска и получи своето — настани един от хората си в кабинета, предназначен за нея. А Е. Е. бе изритана в най-хубавата канцелария на партера. В замяна на това бъдещият вицепрезидент разгорещено се бе впуснал в предизборната кампания, накланяйки везните в полза на Фаулър. Именно той бе осигурил подкрепата на Калифорния, без която Робърт Дж. Фаулър все още щеше да бъде губернатор на Охайо. И така Елизабет получи тесничката канцелария на партера и започна да изпълнява ролята на секретарка и/или административен помощник на някакъв си възпитаник на Йейл. Той пък от своя страна веднъж месечно се появяваше по телевизията, за да си бъбри с хората от кабинета, докато тя стои в резервите.
Доктор Елизабет Елиът бе в обичайното си утринно настроение — мрачно. Че е така, можеше да свидетелства всеки служител от персонала на Белия дом. Тя излезе от канцеларията си и се гмурна в бъркотията по коридорите, за да си вземе чаша кафе. Силната напитка още повече развали настроението й. Тази мисъл я накара да се усмихне вътрешно. Тя не си правеше труда да раздава усмивки на охраната, покрай която минаваше всяка сутрин. В крайна сметка те бяха само ченгета, а те не са нещо, за което си струва да се напрягаш. Храната се сервираше от флотски стюарди. Единственото им добро качество бе, че са предимно емигранти и в голямата си част филипинци. В тяхно лице тя виждаше срамното наследство на американската колониална политика. Секретарките и другият помощен персонал не се подбираха с оглед политическите им пристрастия. В една или друга степен те бяха просто бюрократи. Важните хора в сградата си оставаха политиците. Е. Е. пазеше чара си единствено за тях. На свой ред хората от охраната не й отделяха повече внимание, отколкото се полага на кучето на президента, каквото той нямаше. И те, както и професионалистите, обслужващи Белия дом, се интересуваха единствено от изпълнението на задълженията си. Пристигането и заминаването на най-различни егота в човешки облик не ги интересуваха. Хората се сменяха, а професионалистите оставаха. Кастовата система на Белия дом има дълга история. Всяка от прослойките в нея смята другите за по-низши.