Само за няколко минути Е. Е. прецени всички аспекти на положението. Стараеше се да бъде обективна и да погледне през очите на Алден. Какво можеше да направи? Да отрече бащинството? Кръвната проба щеше да докаже всичко. Пък и евентуален тест означаваше врява до бога. Алден нямаше да се съгласи на този вариант. Ако пък го признаеше… Е, ясно е, че не може да се ожени за момичето (в статията пишеше, че е само двадесет и четири годишна). Поемането на издръжката щеше да е признание за бащинство, т.е. сериозно нарушение на правилата на академичната общност. В края на краищата се предполагаше, че професорите не спят със студентките си. Фактът, че става точно обратното, бе без значение и Е. Е. го знаеше. Както и в политиката, важно бе нищо да не се разчува. Веселите анекдотчета, разменяни по обед в стола на факултета, веднъж достигнали пресата, се превръщаха в опозоряващи деяния.
„С Чарли е свършено, и то точно сега…“
Е. Е. набра номера на президентската спалня.
— Президентът, моля. Обажда се доктор Елиът.
Последва пауза, през която охраната питаше президента дали ще приеме обаждането. „Господи, дано не съм го хванала в клозета!“ Но вече бе твърде късно да се тревожи за това.
В другия край на линията ръката се махна от микрофона. Елиът чу шума от самобръсначката на президента и дрезгавия му глас:
— Какво има, Елизабет?
— Господин президент, имаме малък проблем. Мисля, че трябва веднага да го видите.
— Веднага?
— Да, сър. Това е потенциална опасност. Мисля, че ще имате нужда и от Арни.
— Не е предложението, което…
— Не, господин президент. Нещо друго. Не се шегувам. Има доста сериозна потенциална опасност.
— Добре, качи се след пет минути при мен. Предполагам, че ще можеш да почакаш, докато си измия зъбите? — Малко президентски хумор.
— Пет минути, сър.
Връзката прекъсна. Елиът бавно постави слушалката на мястото й. Пет минути. Трябваше й повече време. Тя грабна грима си от чекмеджето и се спусна към най-близката тоалетна. Бърз поглед в огледалото… Не, първо трябваше да се погрижи за сутрешното кафе. Стомахът й копнееше за таблетка против киселини. Тя я глътна и огледа косата и лицето си. Бяха добре. Може би малко руж по лицето…
Професор Елизабет Елиът с твърда крачка се върна в канцеларията си. Там се позабави още половин минута за последни приготовления, след което взе „Ди Ърли Бърд“ и се отправи към асансьора. Той вече я чакаше с отворена врата. Обслужваше го агент от охраната, който се усмихна на любезната кучка само защото си беше любезен по принцип. Дори и с хора като Е. Е.
— Накъде?
Доктор Елиът очарователно се усмихна.
— Издигаме се — каза тя на изненадания агент.
5.
ПРОМЕНИ И ВОЙНИЦИ
Райън стоеше в посолството на САЩ и чакаше. Трябваше да заеме мястото на доктор Алден за преговорите в Рияд. Принцовете мразят промените в програмата си не по-малко от всеки друг и тъй като Джак имаше среша точно с принц, му се налагаше да изчака времето, по което би трябвало да кацне самолетът на Алден от другия край на света. След три часа на Райън му дотегна да гледа сателитна телевизия и реши да се поразходи. Бодигардът дискретно го последва. По друго време Райън щеше да използва агента като професионален гид, но не и този път. Днес искаше разсъдъкът му да почине. Това бе първото му посещение в Израел и не искаше впечатленията му да се повлияни от друг. Докато се разхождаше, през главата му отново минаваха кадрите, видени по телевизията.
Улиците на Тел Авив бяха горещи. Още по-гореща щеше да бъде и следващата му спирка. Навсякъде гъмжеше от бързащи хора, тръгнали на покупки или по работа. Виждаха се и обичайният брой полицаи. По-необичайна обаче бе гледката на тук-там мяркащите се цивилни с автомати „Узи“ в ръка. Те без съмнение отиваха — или се връщаха — на запасняшки сбор. Видът им безспорно би шокирал всеки американски пацифист (и би стоплил сърцето на милитаристите). Райън си помисли, че оръжието сигурно изкарва ума на джебчиите и уличните крадци. Въпреки че обикновените престъпления тук бяха рядкост. За сметка на тях изобилстваше от терористични атентати и други неприятни случки. На всичко отгоре, вместо да се подобряват, нещата се влошаваха. Но констатацията не бе от вчера.
„Обетованата земя, свещена за християни, мюсюлмани и евреи“ — помисли си той. Историческата неволя на този район бе, че се намира на кръстопът. От една страна, между Европа и Африка — римляните, гърците и египетските империи, — а от друга, Азия — вавилонците, асирийците и персите. А както е известно, едно от основните правила във военната история гласи, че кръстопътят винаги е място на борби. Изгревът на християнството и на ИСЛЯМА, седем века след него, не бяха променили нещата. Те по-скоро бяха разделили спорещите по друг критерий и бяха придали по-голямо религиозно значение на кръстопътя, за който се воюва вече три хилядолетия. Но това разделяне е направило войните още по-ожесточени.