Най-изумителното бе, че нито един от информаторите на „Мосад“ нямаше представа какво става. „Нещо важно в Близкия изток — казваха те. — Не съм сигурен какво… Чух, че Джак Райън от управлението също е в играта…“ Край на доклада.
Звучеше вбесяващо, но Ави бе свикнал. Разузнаването бе игра, в която никога не ти позволяваха да видиш всички карти. Братът на Бен Якоб работеше като педиатър и се сблъскваше със същите трудности. Разбира се, той винаги можеше да пита, да посочва, да опитва…
— Джак, трябва да кажа нещо на шефовете си — каза генерал Бен Якоб умолително.
— Хайде, генерале — отвърна Джак и махна към келнера за нова бира. — Разкажи ми какво се случи при Стената на плача.
— Човекът бе — е луд. В болницата го наглеждат, за да не посегне на живота си. Жена му го е напуснала, попаднал е под влияние на религиозни фанатици и… — повдигна рамене Бен Якоб. — Беше ужасна гледка.
— Вярно е, Ави. Имаш ли представа в какво политическо положение се намирате сега?
— Джак, пред този проблем сме изправени от…
— И аз си помислих същото. Ави, ти си умно момче, но въобще не разбираш какво става в момента. Наистина не разбираш.
— Обясни ми тогава.
— Не исках да те обидя и го знаеш. Случилото се преди няколко дни промени нещата завинаги, генерале. Трябва да го осъзнаеш.
— Към какво ги е променило?
— Ще се наложи да изчакаш. Аз също трябва да спазвам заповедите си.
— Нима страната ви ни заплашва?
— Да ви заплашва? Това няма да се случи никога, Ави. И как би могло?
Райън се предупреди, че се е разприказвал. „Тази човек е добър“ — напомни си той.
— Но вие не можете да диктувате политиката ни.
Джак сдържа отговора си.
— Ти си умен, генерале, но аз все пак имам заповеди. Трябва да почакаш. Съжалявам, че хората ти във Вашингтон са неспособни да ти помогнат, но и аз не мога да го сторя.
Бен Якоб отново смени тактиката.
— Аз дори ти плащам обяда, а моята страна съвсем не е богата като твоята.
Тонът му разсмя Джак.
— Бирата също е добра. Както каза, там, където си мислиш, че отивам, няма да я има. Ако наистина отивам там…
— Екипажът на самолета ти вече е обявил направлението на полета. Проверих.
— И това ми било секретност — отвърна Джак и прие новата бутилка, като се усмихна на келнера. — Ави, нека да не говорим повече за това. — Наистина ли си мислиш, че сме способни да заложим националната ви сигурност на карта?
„Да!“ — помисли си генералът, но не каза нищо. Предпочете да си замълчи. Но Райън не се поддаде и използва тишината, за да промени темата.
— Разбрах, че си станал дядо.
— Да. Дъщеря ми добави нови сиви кичури в брадата на баща си. И тя има дъщеричка. Леа.
— Имаш думата ми, Ави. Леа ще израсне в сигурна страна.
— И кой ще се погрижи за това? — попита Бен Якоб.
— Същите хора, които винаги са се грижили.
Райън се поздрави за отговора. Горкият човек наистина отчаяно се нуждаеше от информация и Джак се натъжи, че го показва толкова явно. „Е, дори и на най-добрите се случва да бъдат притиснати в ъгъла…“
Бен Якоб мислено си отбеляза да опресни досието на Райън. При следващата им среща трябваше да има повече информация. Генералът не обичаше да губи в нищо.
Доктор Чарлс Алден седеше в кабинета си и размишляваше. Разбира се, все още нямаше да напуска. Това щеше да увреди администрацията на Фаулър. Подписаната му оставка, която седеше на зеленото преспапие, бе за края на месеца. Но тя беше само за пред хората. От днес задълженият му свършиха. Той щеше да се показва, да чете доклади, да прави бележки, но работата му изцяло щеше да се върши от Елизабет Елиът. Президентът съжаляваше, но не го показа. „Съжалявам, че трябва да се разделим, Чарли. Наистина съжалявам. Особено пък в такъв момент. Но се страхувам, че това е единственото решение…“ Макар и да бе вбесен, Алден успя да запази самообладание в Овалния кабинет. Дори и Арни ван Дам се бе показал достатъчно човечен, за да забележи: „По дяволите, Чарли.“ Въпреки гнева от политическия удар по шефа му Арни поне бе намерил сили да покаже някаква симпатия. Но не и Боб Фаулър, закрилникът на бедните и беззащитните.
С Лиз бе още по-зле. Надменната кучка не продума, но погледът й говореше достатъчно красноречиво. В крайна сметка тя щеше да обере каймака. Знаеше го и вече предвкусваше удоволствието.