Официалното съобщение бе предвидено за сутринта. Но пресата вече знаеше. Можеха само да гадаят кой се е изпуснал. Елиът, празнувайки победата? Арни ван Дам, бързащ да овладее положението? Или дузината други?
Във Вашингтон преходът от славата към забвението е бърз. Притесненото изражение на секретарката му. Пресилените усмивки на останалите бюрократи в западното крило. Но забвението идваше след проблясъка от известност, целяща да разгласи факта. Също като присвяткащата светлина на избухваща звезда, обществената смърт е предшествана от оглушителни фанфари. Това бе работа на медиите. Телефонът се скъсваше да звъни. Сутринта пред къщата му чакаха поне двадесет журналисти с фокусирани камери и насочени в лицето му прожектори. И той бе разбрал какво се е случило, още преди да успеят да му зададат първия въпрос.
Тази тъпа малка кучка! С кравешките си очи, кравешкото си виме и широките си кравешки хълбоци. Как можа да сглупи толкова? Професор Чарлс Уинстън Алден стоеше в мекото си кресло и гледаше скъпото си бюро. Главата му се пръскаше от божа и той го отдаваше на гнева и стреса. И бе прав. Но пропусна да отчете, че кръвното му налягане се бе увеличило почти два пъти и стресът го караше да расте още. Пропусна да отбележи и факта, че през последната седмица не бе вземал лекарствата си. Като типичен професор той вечно забравяше малките неща, защото умът му се рееше из висините.
И бе изненадан. Всичко започна като нарастваща слабост в част от кръга на Уилям — кръвоносната система на мозъка. Предназначението му бе да подава кръв до всички клетки. С времето обаче той се състарява. Двадесетте години високо кръвно налягане и вземането на лекарствата само преди посещението при лекаря оказаха влиянието си. Към това се прибави и срутването на кариерата му, придружено с публично обезчестяване. Резултатът бе спукването на кръвоносния съд в дясната част на главата му. Свирепата мигрена внезапно се превърна в смърт. Очите на Алден широко се отвориха, а ръцете му посегнаха към черепа, сякаш се опитваха да предотвратят пръсването му. Но вече бе късно. Разкъсването се разшири и кръвта продължи да изтича. Важни части на мозъка му останаха без кислород, а мозъчното кръвно налягане се увеличи до степен, в която другите клетки бяха притискани до крайност.
Макар и парализиран, Алден още дълго време остана в съзнание. Брилянтният му ум регистрира това състояние с поразителна яснота. Неспособен да се движи, той разбра, че смъртта е близо. „Толкова близко — помисли си той, докато умът препускаше, за да изпревари смъртта. — Тридесет и пет години, за да стигна дотук. Всичките книги. Всичките семинари. Умните млади студенти. Академичната общност. Телевизионните дискусии. Кампанията. Всичко, за да стигна дотук. Бях толкова близко до постигането на нещо важно. О, Господи! Да умра сега, по този начин!“ Но доктор Алден знаеше, че смъртта е тук и трябва да я приеме. Надяваше се, че някой ще му прости. В крайна сметка не бе лош човек, нали? Толкова се бе старал да направи света по-добър и сега, пред прага на нещо наистина важно… И какво значение имаше за другите, ако го бе постигнал, докато се е катерил по някаква си глупава малка крава… В последния момент той осъзна, че щеше да е много по-добре, ако научните разработки и интелектът бяха останали единствената му страст…
Опозоряването на Алден и фактическото му уволнение не позволиха трупът му да бъде открит бързо. Вместо както обикновено да звъни на всеки няколко минути, секретарката го потърси едва след час. Тъй като отклоняваше всички телефонни обаждания, не счете за нужно да го безпокои по-рано. Разбира се, и по-ранната реакция нямаше да промени нищо, освен може би да предпази секретарката от угризения на съвестта. Когато най-после свърши работата си и бе готова да си тръгне, тя реши, че е добре да му се обади. Позвъни му по вътрешната връзка, но не получи отговор. Тя се намръщи, изчака малко и отново позвъни. Пак нищо. Секретарката стана, отиде до вратата и почука. Най-накрая отвори и изпищя толкова силно, че я чу дори охраната пред Овалния кабинет в срещуположното крило. Първа пристигна Хелън д’Агустино — един от личните бодигардове на президента. Тя тъкмо се разхождаше из коридора, за да почине след дългия ден седене.
— По дяволите! — каза тя и почти за същото време извади пистолета си.
Никога през живота си не бе виждала толкова кръв. Тя изтичаше от дясното ухо на Алден и капеше в локвата на бюрото. Д’Агустино незабавно извика помощ по радиопредавателя си. Сигурно го бяха застреляли в главата. Очите й бързо пребродиха стаята над дулото на нейния „Смит & Уесън“ — модел 19. „Прозорците са затворени.“ Тя се спусна в кабинета. „Няма никой. Тогава какво?“