Бе станала чудесна среща. Гюнтер Бок не си спомняше за друга такава. Липсваше скучната реторика, толкова обичана от революционери. Старият му другар по оръжие Исмаил Куати обикновено бе един от най-красноречивите оратори. Още повече че говореше пет езика. Но Бок забеля, че Куати е доста променен. Нямаше я жестоката усмивка, а разпалените жестове, с които обикновено подчертаваше думите си, изглеждаха сковани. Бок се зачуди дали приятелят му не е болен.
— Много се наскърбих, когато разбрах за арестуването на жена ти — обърна се към него Куати, сменяйки темата за момент.
— Благодаря ти, приятелю. — Бок реши да се изяви откъм най-добрата си страна. — Но моята болка е нищо в сравнение със страданието на народа ти. Препятствията ни не свършват.
И двамата знаеха, че сега те бяха повече от обикновеното. Откакто се помнеха, най-силното им оръжие бе разузнавателната информация. Но Бок вече не разполагаше с него. Години наред фракция „Червена армия“ получаваше информация от всевъзможни източници: от хората си в западногерманското правителство, от сътрудниците на източногерманското разузнаване и от съответните служби в Източния блок, подчиняващи се на един и същ господар — КГБ. Голямата част от сведенията им пристигаха направо от Москва, предавани чрез по-безопасни канали. Тази секретност се налагаше от политически принципи, за които Бок никога не бе разпитвал. В края на краищата самият световен социализъм е борба, водена с най-разнообразни тактически похвати. „Беше борба“ — поправи се той.
Всичко бе изчезнало, включително и помощта, на която разчитаха. Разузнавателните служби от Източния блок бяха подгонили революционните си другари като бесни кучета. Чехите и унгарците направо продадоха информацията си за тях на Запада. Източногерманците пък я бяха жертвали в името на великото немска братство и сътрудничество. Източна Германия — Германската демократична република — вече не съществуваше. Сега бе просто притурка към капиталистическа Германия. А и руснаците… Цялата косвена помощ, получавана някога от Съветския съюз, бе изчезнала. Вероятно завинаги. С провала на социализма в Европа източниците им в различни държавни учреждения просто се изпариха. Някои се превърнаха в двойни агенти, а други спряха да работят за тях, загубили вяра в социалистическото бъдеще. Най-силното и полезно оръжие на европейските революционери бе унищожено с един замах.
За щастие тук бе по-различно. Поне за Куати. Израелците бяха колкото злобни, толкова и глупави. Бок и Куати знаеха, че най-сигурното нещо на света е безсилието на евреите да сътворят каквато и да е смислена политическа инициатива. Сръчността им по време на война се превръщаше в отчайваща некадърност за разрешаване на проблемите с мирни средства. Освен това сполучливо налагаха политиката си и на своите господари, сякаш в никакъв случай не желаеха мир. Бок не бе специалист по световна история, но силно се съмняваше, че такова поведение има прецедент.
Продължаващото въстание на израелските араби, както и на палестинците в окупираните територии, забиваше меча си все по-дълбоко в сърцето на Израел. Свободното преминаване на арабски групи през границата постепенно обезкръвяваше израелската полиция и разузнаване. Така идеята за всенародна подкрепа на въстанието все повече узряваше в главите на враговете им. Куати поне можеше да ръководи операции. И Бок му завиждаше въпреки трудностите, стоящи пред арабина. Израелското разузнаване вече две поколения водеше подмолната си борба срещу арабските борци за свобода. За това време глупаците бяха измрели от оръжието на „Мосад“. Оцелелите като Куати бяха най-умните, най-силните и най-заклетите резултати от Дарвиновия подбор.
— Как се справяш с предателите? — попита Бок.
— Миналата седмица хванахме един — отвърна с жестока усмивка Куати. — Преди да умре, издаде вербувалия го офицер. Сега го наблюдаваме.