Бок кимна. Преди време израелският офицер просто щеше ла бъде убит. Но Куати се учеше от грешките си. Внимателното наблюдение можеше да ги насочи към други предатели.
— А руснаците?
Арабинът реагира остро.
— Тези свини! Не ни дават нищо ценно. Сега сме сами. Както винаги.
За миг лицето на Куати се бе оживило. Просто един проблясък, който изчезна, за да отстъпи отново мястото си на изнурението.
— Струваш ми се поуморен, приятелю.
— Денят бе тежък. Предполагам, че това се отнася и за теб.
Бок се протегна и си позволи една прозявка.
— До утре?
Куати кимна и поведе госта си към стаята му. Познаваха се почти от двадесет години. Куати се върна в гостната и излезе навън. Охраната му стоеше на обичайното си място и бе нащрек. Куати размени няколко изречения С тях. Правеше го винаги, защото верността се раждаше от вниманието към проблемите на хората. След това отиде да си легне. Разбира се, преди това каза вечерните си молитви. Фактът, че приятелят му Гюнтер бе неверник, мета го смущаваше. Макар и храбър, умен и верен на делото си, той нямаше вяра. Куати се зачуди как е възможно човек да продължава борбата без нея.
„Да продължава борбата? Дали немецът все още продължава борбата?“ — пита се Куати, докато си лягаше. Уморените му ръце и крака най-после щяха да си починат. И въпреки че болката не спираше, тя поне се променяше. Бок бе свършен, нали? Щеше да е по-добре, ако онези GSG-9 бяха убили Петра. Сигурно немските командоси са искали точно това, но според слуховете я бяха заварили да кърми двете близначета. А кой можеше да нарече си мъж, след като е стрелял по такава умилителна картина. Самият Куати не би го направил въпреки цялата си омраза към израелците. „Петра“ — помисли си той, усмихвайки се в мрака. Веднъж, докато Гюнтер го нямаше, тя бе посетила леглото му. Чувстваше се самотна, а Куати тъкмо се бе върнал от операция в Ливан, завършила със смъртта на израелец подкрепящ християнските милиции. И така двамата споделиха революционната си жар в продължение на два изпепеляващи часа.
„Дали Гюнтер знае? Дали Петра му е казала?“
Сигурно. Но нима имаше някакво значение? Бок не бе такъв човек. Не приличаше на арабите, които щяха да го приемат като кръвна обида. Европейците се отнасяха така спокойно към подобни неща. За Куати това отношение си оставаше загадка, но животът е пълен със загадки. Бок беше истински приятел. В това не можеше да има съмнение. Огънят в душата на Гюнтер гореше не по-малко бурно и мощно, отколкото в неговата собствена. Стана му неприятно, че събитията в Европа са направили живота на приятеля му толкова труден. Жена му — тикната в затвора. Децата му — откраднати. Само мисълта за това караше Куати да потръпва. Решението да имат деца бе глупаво. Куати никога не се бе женил и рядко прибягваше до женска компания. Онези европейски момичета преди десет години в Ливан. „Някои от тях нямаха дори двадесет години“ — спомни си с лека усмивка той. А знаеха неща, които едно арабско момиче никога няма да научи. Толкова страстни, горящи да покажат верността си. Сигурно го бяха използвали, както и той тях. Но в онези години Куати бе силен и страстен като всеки млад мъж.
Сега вече нямаше страсти. Чудеше се дали някога щяха отново да се появят. Надяваше се да стане така. Надяваше се да се възстанови достатъчно, за да има енергия за повече от едно занятие. Докторът казваше, че лечението върви добре. Справяше се доста по-успешно от другите. Дори и постоянно да се чувстваше изморен, дори и от време на време да имаше омаломощаващи пристъпи на гадене, не трябваше да губи кураж. Това бе нормално — не, дори повече от нормално. Бе добре. „Има реална надежда“ — казваше му всеки път докторът. И думите му не бяха просто обичайните успокоения, които изричат лекарите. Наистина се справяше добре. Наистина имаше шанс. Най-важното бе, че Куати имаше за какво да живее. Имаше цел. Той бе сигурен, че именно това все още поддържа огъня на живота у него.
— Какво е положението?
— Продължавай да си вършиш работата — отвърна по секретната сателитна телефонна линия доктор Кабът. — Чарли получи удар в кабинета си. — Последва пауза. — Сигурно това е най-доброто, което можеше да му се случи.
— Лиз Елиът ли заема мястото му?
— Точно така.
Райън присви устни в отвратена гримаса, сякаш току-що бе погълнал отвратително на вкус лекарство. Погледна часовника си. Кабът бе станал рано, за да се обади и даде инструкциите си. Джак не бе приятел с шефа си, но важността на мисията скъсяваше разстоянието между тях. „Дано и с Е. Е. да бъде същото“ — помисли си Райън.
— Добре, шефе. Излитам след час и половина, така че ще водим преговорите си по едно и също време. Както е по плана.