В началото Саудитска Арабия и Западът поддържа слаби взаимоотношения. Арабите все още са екзотична смес от примитивно и възвишено. Някои от хората на полуострова са първо поколение номади, което звучи доста неизискано за потомци на хората от бронзовата епоха. Същевременно тук съществува забележителна традиция на видни ислямски учени. Въз основа на исляма е изграден строг, но пословично честен морален кодекс. Между другото той е и доста близък до талмудистката традиция на юдаизма. За кратко време тези хора привикват към приказните си богатства. И въпреки че „интелигентният“ Запад се отнася към тях като към смешни нехранимайковци, арабите стават последното попълнение в редицата новобогаташи, на която не е чужда и Америка. Хората със „стари пари“, спечелени от надути предшественици с грижливо забравени груби обноски, често се чувстват неудобно в компанията на тези, които са направили, а не наследили удобствата си. Добре известно е, че държавите приличат на хората. Саудитците и арабските им събратя все още се учеха как да бъдат нация. И макар и недостигнали до тънкости като „богатство и влияние“, процесът ги очароваше. Имаше както лесни, така и трудни уроци — особено със северните им съседи. Но, общо взето, бяха добри ученици и Райън се надяваше, че лесно ще направят следващата стъпка. Нацията изгражда величието си, като помага на другите да постигнат мир, а не като воюва или като търгува. За да научи това, Америка трябваше да извърви пътя от Джордж Вашингтон до Теодор Рузвелт. А сега неговата Нобелова награда за мир краси една от стаите в Белия дом, наречена на името му. „Отнело ни е почти сто и двадесет години — помисли си Джак, когато колата зави и намали ход. — Теди е получил наградата си, задето е помогнал да се уреди някакъв си кокошкарски граничен спор. А ние искаме тези момчета да ни подадат ръка в разрешаването на най-опасния конфликт в целия цивилизован свят, след като съществуват само от петдесет години. Какво основание имаме да се надяваме на подкрепата им?“
В държавните взаимоотношения съществува хореография, не по-малко умела и деликатна от тази в балета. Колата — която преди е била карета — пристига. Вратата се отваря от чиновник — наричан по-рано лакей. Официалното лице в достойно уединение изчаква гостът да слезе от колата. Ако гостът е любезен, кимва на лакея. Райън бе. Друг по-висш служител поздравява госта и го повежда към официалното лице.
От двете страни на входа стоят официални стражи, които в този случай бяха униформени войници. По разбираеми причини фоторепортерите не бяха допуснати. Доста по-подходяща за подобни дела би била температура под сто градуса по Фаренхайт. Добре поне, че представянето му на официалното лице бе извършено под сянката на балдахин.
— Добре дошли в моята страна, доктор Райън — поздрави го принц Али Бин Шейх и подаде твърдата си десница.
— Благодаря, ваше височество.
— Ще ме последвате ли?
— С удоволствие, сър. — „Преди да съм се разтопил.“
Али поведе Джак и заместник-шефа на мисията в сградата, където двамата американци се разделиха. Постройката бе дворец. В Рияд има няколко двореца, тъй като кралските особи са много. За Райън обаче наименованието „работен дворец“ щеше да звучи по-добре. Бе по-малък от английските си събратя, които Джак бе посещавал. Изненада го почти стерилната чистота. Тя може би се дължеше на по-чистия и сух въздух в сравнение с влагата и смога в Лондон. Освен това имаше климатична инсталация. Температурата едва ли бе над осемдесет и пет градуса — факт, който накара Джак да се почувства почти уютно. Принцът носеше широка бяла роба и кърпа за главата, поддържана от какво? Райън се почувства неудобно. „Трябваше да ме предупредят“ — помисли си с известно закъснение той. Но в крайна сметка той зае мястото на Алден в последния момент. Чарли познаваше региона доста по-добре от него и… Обаче Чарли Алден бе мъртъв и Джак трябваше да изпълни задължението му.
И ЦРУ и Държавния департамент наричаха Али Бин Шейх „принц без портфейл“. По-висок, по-слаб и по-млад от Джак, той съветваше краля на Саудитска Арабия по въпросите, касаещи външните работи и разузнаването. Вероятно саудитското разузнаване — обучено от англичаните — докладваше на него, но това не бе много сигурно. Безспорно и тук пръст имаха англичаните, които се отнасяха към секретността доста по-сериозно от колегите си отвъд Атлантика. Въпреки че досието на Али бе доста дебело, в него имаше само стари данни. Получил образованието си в Кеймбридж, той бе станал армейски офицер в Лийвънуърт и Карлайл Баракс, САЩ. В Карлайл бил най-младият в класа си — двадесет и седем годишен полковник. Явно благородническите титли стимулираха кариерата. Завършил трети по успех в група, от която първите десет винаги стават дивизионни командири. Армейският генерал, разказал на Райън за Али, си спомни с добри чувства за младия си съученик. Според него принцът бил умен и с безспорен командирски талант. Али бе изиграл главна роля в убеждаването на краля да приеме американската помощ по време на войната с Ирак. Бе смятан за сериозен професионалист, който бързо взема решения. Но принцът още по-бързо показваше раздразнението си от факта, че някой му губи времето. При това, без да забравя дворцовите си обноски.