— Не се притеснявай — забеляза доволно Рикс. — По дяволите, Джим, и аз трябва да имам някаква работа. Влезе ли в контакт по време на патрула?
— Една подводница от клас „Акула“ — „Адмирал Лунин“. Засичах я три пъти, но не съм приближавал по-близо от шест хиляди метра. Ако са ни усетили… Не, не е възможно. Въобще не са се обръщали към нас. Единия път я държахме под око цели шестнадесет часа. Водата бе доста добра, пък и — усмихна се Росели — следвах го на достатъчно безопасно разстояние.
— Щом веднъж си бил на атакуваща подводница, за цял живот си оставаш агресивен — усмихна се Рикс.
Той бе прекарал цялата си досегашна кариера на ракетоносци и идеите с преследването не му допадаха. Но сега не бе време за критики.
— Добре си се справил — обади се Манкузо, за да покаже, че не възразява срещу постъпката на Росели. — Лодката все пак е доста прилична.
— Коя? Акулата? Повече от прилична. Но все пак не е достатъчно добра — отвърна Росели. — Аз лично не бих се притеснявал, докато самите ние не открием как да преследваме собствените си подводници. Когато бях на „Хонолулу“, веднъж се опитах да погодя подобен номер на Ричи Сейц, командващ „Алабама“. Той направо ме побърка. Предполагам, че само Господ може да открие „Охайо“, и то ако има късмет.
Росели съвсем не се шегуваше. Атомните подводници от клас „Охайо“ бяха повече от тихи. Шумът, който излъчваха, бе доста по-слаб от този на океана. Сравнени един с друг, те приличаха на шепот при концерт на рокгрупа. За да ги засече, другата подводница трябваше да се приближи невероятно близо. Но пък „Охайо“ разполагаше с най-добрата сонарна система, изобретявана някога. С една дума, този клас подводници бе истински шедьовър. По предварителни изчисления лодката трябваше да развива максимална скорост от 26,7 възела. А по време на изпитанията „Мейн“ показа 29,1. Това се дължеше на новата изключително фина суперполимерна боя. Сдемлопатъчният винт позволяваше да се развие скорост от двадесет възела без какъвто и да е шум. Реакторът пък работеше почти във всички режими само с естествена циркулация, премахвайки необходимостта от сравнително шумните захранващи помпи. Именно в този клас подводници флотската мания за намаляване на шума бе достигнала апогея си. Дори приставките на миксера в камбуза бяха покрити с винил, за да се избегне търкането на метал в метал. Казано накратко, класът „Охайо“ бе ролс-ройсът на подводниците.
— Е, сега е твоя, Хари — обърна се Росели към колегата си.
— Не можеше да ми я предадеш в по-добро състояние, Джим. Хайде, офицерският клуб е отворен. Ще ви черпя по една бира.
— Аха — съгласи се бившият командир с хриплив глас.
На излизане екипажът се бе строил в шпалир, за да се ръкува за последен път с него. Когато Росели достигна до трапа, в очите му вече блестяха сълзи, а докато слизаше на пирса, те се стичаха по бузите му. Манкузо го разбираше. И той бе преживял същото. Добрият капитан се влюбва в лодката и екипажа си, а за Росели бе още по-лошо. Той бе командвал повече подводници дори от самия него и раздялата с последната ужасно му тежеше. Също както и Манкузо, сега Росели не можеше да се надява на нищо повече от чиновническа служба. Щеше да седи на бюро, което въобще не можеше да се сравнява с богоизбрания пост на командир на боен кораб. Разбира се, отново щеше да има възможност да плава на кораби. Например, за да инспектира капитаните им или пък да провери годността на някоя идея или замисъл. Но именно този факт щеше да го прави нежелан, макар и ухажван гост на борда. Най-лошото бе, че щеше да избягва предишния си екипаж, за да не можеха хората да правят сравнения между него и сегашния си капитан. А те сигурно щяха да са в полза на Росели. Манкузо си помисли, че емигрантите може би са се чувствали по същия начин. Вероятно собствените му предшественици, поглеждайки за последен път към Италия, са знаели, че никога повече няма да се завърнат и че животът им е окончателно променен.
Тримата мъже се качиха в служебната кола на Манкузо и потеглиха към офицерския клуб. Росели остави сувенирите си на пода и извади кърпичката, за да избърше очи. „Не е честно. Просто не е честно. Да оставя командването на кораб като този, за да стана скапан телефонист в НВКЦ. Отговорен пост, бабината им трънкина!“ Росели си издуха носа и се замисли за бреговата служба, която го очакваше до края на кариерата му.
Манкузо съчувствено извърна поглед.
Рикс просто поклати глава. Според него нямаше нужда от толкова чувства. Той вече бе започнал да прави плановете си. Торпедният екип действал бавничко, а? Е, той щеше да се постарае да промени този факт. Пък и помощникът бил страхотен. Хмм. Кой капитан ще каже лоши думи за помощника си? Ако този приятел си мислеше, че е готов за командир, може би нямаше да е толкова отзивчив и дори нещо по-лошо. Рикс вече бе имал такъв случай. Подобни помощник-капитани от време на време имаха нужда от леко напомняне кой всъщност е шефът. Рикс знаеше как да го направи. Най-добра си оставаше новината за двигателя. Рикс бе продукт на флотската мания, свързана с атомните двигатели. Според него ескадреният командир Манкузо не обръщаше достатъчно внимание на този въпрос. Същото сигурно се отнасяше и за Росели. Е, преминали са ПСРР и какво от това? Инженерният състав на неговата лодка трябваше всеки божи ден да е готов за ПСРР. Недостатъкът на клас „Охайо“ бе, че отличната работа на системите караше хората да се отпускат. Още повече, ако са преминали ПСРР. Самодоволството предвещава нещастие. И тези глупаци от атакуващите подводници с първобитното им мислене. Да тръгнеш да следиш „Акула“, по дяволите. Та било и от шест километра. Какъв ненормалник трябва да си, та да го направиш?