Фаулър дискретно бе разредил календара си, за да има време за събирането. Той зае мястото си начело на масата, точно под вентилатора на климатичната инсталация, и дори леко се усмихна на гостите си. Вляво от него стоеше Дж. Денис Банкър — министър на отбраната. Бивш главен изпълнителен директор на корпорацията „Аероспейс“, Банкър бе започнал като летец изтребител в американските ВВС. В актива си имаше над сто бойни полета над Виетнам. След напускането на армията той бе основал компания в Южна Калифорния, превърнала се в мултимилиардна империя. При назначаването му за секретар по отбраната Денис Банкър бе продал всичко. Сега контролираше едно-единствено предприятие в Сан Диего. Този факт бе предмет на доста продължителни шушукания по време на утвърждаването му. У някои дори се прокраднаха съмнения, че Фаулър е избрал Банкър главно заради любовта му към футбола. Секретарят по отбраната бе рядка птица в президентската администрация. Прякорът „Ястреб“ без съмнение би подхождал най-много нему. Той се отличаваше с компетентността си в областта на отбраната и военните се вслушваха в мнението му. Въпреки че бе напуснал военновъздушните сили с чин капитан, той имаше три кръста за бойни заслуги. Спечелил ги бе за полети над обкръжения Ханой с изтребителя бомбардировач Р-105. Така че можеше да обсъжда както тактика с капитаните, така и стратегия с генералите. Секретарят по отбраната се ползваше с уважение както сред военни, така и сред политици — нещо, срещано доста рядко.
До Банкър седеше държавният секретар Брент Талбът. Бивш професор по политология в Северозападния университет, Талбът бе дългогодишен приятел и съюзник на президента. На седемдесет години, с побеляла коса и бледо интелигентно лице, той приличаше не толкова на учен, колкото на старомоден джентълмен. Безпогрешният му инстинкт не нарушаваше това впечатление. След дългогодишно присъствие в Комисията от съветници на президента по външната политика той най-сетне бе заел достатъчно влиятелен пост. Типичен професионалист, когото все оставят вън от играта, Талбът най-после бе изтеглил печелившата карта в лицето на Фаулър. Освен всичко друго той бе и реалист. Промените в отношенията Изток-Запад подсказваха на държавния секретар историческата възможност за промяна на света. И Талбът искаше да фигурира в списъка на хората, осъществили тези промени.
Вдясно от президента бе шефът на канцеларията Арнолд ван Дам. В крайна сметка събирането имаше политическа цел и политическите съвети щяха да бъдат най-необходими. До Ван Дам седеше Елизабет Елиът — новият съветник по националната сигурност. Джак отбеляза, че днес тя изглеждаше доста строга. Носеше скъп костюм, а тънкият й врат бе увит с копринено шалче. В стаята присъстваше и Маркъс Кабът, директор на ЦРУ и пряк началник на Джак.
Хората от втора ръка бяха настанени настрана от важните клечки. Райън и Адлер седяха в далечния край на масата, на достатъчна дистанция от президента и за да са пред очите на другите, когато започнат да говорят.
— Май твоето време дойде, а, Денис? — обърна се президентът към министъра на отбраната.
— И още как — отвърна Банкър. — Чакам го доста дълго, но с двамата крайни защитници, които имаме, тази година ще сме в Денвър.
— И там ще се срещнете с „Викингите“ — отбеляза Талбът. — Денис, ти имаше добра възможност да привлечеш Тони Уилис. Защо я пропусна?
— Имам трима добри бекове. Трябваха ми крайни защитници, а онова момче от Алабама е най-добрият, когото съм виждал.
— Ще съжаляваш — предрече държавният секретар.
Звездата на Тони Уилис бе изгряла в „Северозападния“. Момчето почти без чужда помощ бе възродило футболните им традиции. Освен това бе най-добрият студент на Талбът. Тони Уилис без съмнение бе изключителен младеж и хората вече говореха за политическото му бъдеще. Според Райън за това бе твърде рано дори и в бързо променящата се политическа действителност на Америка.