— Може ли да се извърши без много шум? — попита Елиът.
— Ще им дадем да разберат, че врявата няма да им помогне — обади се Ван Дам. — Ако речта пред ООН мине добре, в което не трябва да се съмняваме, може би ще успеем да запушим устата на тяхното лоби в Конгреса.
— Не е ли за предпочитане да тушираме натиска, като им обещаем нови оръжия, които да заменят морално остарялата им техника? — изигра последния си коз Райън.
— Не можем да си го позволим — отряза Лиз Елиът заместник-директора на Централното разузнаване.
— Бюджетът не позволява да се изцедят нови долари за отбрана — съгласи се шефът на канцеларията. — Дори и за отбраната на Израел. Просто няма пари.
— Ако наистина възнамеряваме да ги притиснем — обади се държавният секретар, — предлагам да ги уведомим предварително.
— Не — поклати глава Лиз Елиът. — Щом ще им изпращаме послание, по-добре да бъдем твърди. В крайна сметка техният подход е същият. Трябва да разберат.
— Чудесно — отбеляза си нещо президентът. — Ще задържим речта до следващата седмица. Освен това ще включа в нея и покана за преговори в Рим в двуседмичен срок, считано от вчера. Трябва ясно да покажем на Израел, че или ще играят с нас, или ще си носят последствията. Този път няма да се шегуваме. Ще изпратим съобщението си по начина, предложен от министъра на отбраната Банкър, и то без предупреждение. Нещо друго?
— Изтичане на информация — обади се тихо Ван Дам.
— Възможно ли е израелците да се разприказват? — обърна се Елиът към Скот Адлер.
— Предупредих ги, че въпросът е изключително важен, но…
— Брент, обади се на външния им министър и му кажи, че ако се разшумят, преди да съм произнесъл речта, ще има тежки последици.
— Да, господин президент.
— А що се отнася до хората в тази стая, то изтичане на информация няма да има.
Президентската забележка бе отправена към далечния край на масата.
— Край на заседанието.
Райън събра листите си и излезе. След миг Маркъс Кабът го застигна.
— Трябва да знаеш кога да си държиш езика зад зъбите, Джак.
— Виж, шефе, ако ги натиснем прекалено много…
— Ще получим своето.
— Мисля, че това е грешка, и то тъпа. Ще получим своето. Добре и какво ще ни стане, ако почакаме няколко месеца? Защо трябва да ги плашим?
— Президентът иска въпросът да се разреши точно по този начин — сложи край на разговора Кабът и се отдалечи.
— Да, сър — отвърна Джак на стената.
Останалите също започнаха да излизат. Талбът смигна и кимна на Райън. Другите, с изключение на Адлер, избягваха погледа му. След кратка консултация с шефа си Скот се приближи към него.
— Добър опит, Джак. Преди пет минути за малко не си подписа оставката.
Райън се изненада. Нима не трябваше да изказва мислите си на глас?
— Виж, Скот, ако не ми позволяват да…
— Не ти позволяват да противоречиш на президента. Не и на този. Постът ти не е достатъчно висок, за да даваш мнения, обратни на неговите. Брент щеше да се опита да защити тезата ти, но ти тръгна с рогата напред и загуби. Освен това не му остави пространство за маневри. Другия път просто не се обаждай.
— Благодаря за подкрепата — каза иронично Райън.
— Ти просто оплете конците, Джак. Бе прав, но избра грешен път. Вземи си поука. — Адлер направи малка пауза. — Шефът каза също да ти предам, че в Рияд си се справил отлично. Ако просто се научиш кога да си мълчиш, ще бъдеш доста по-ефективен.
— Добре, благодаря — отвърна Райън, като съзнаваше, че Адлер е прав.
— Накъде си сега?
— Прибирам се вкъщи. Свърших с работата за днес.
— Защо не дойдеш с нас? Брент иска да поговори с теб. Ще вечеряме у нас.
Двамата тръгнаха към асансьора.
— Е? — попита президентът, който все още не бе излязъл от стаята.
— Изглежда доста добре — каза Ван Дам. — Особено ако успеем да го задвижим точно преди изборите.
— Още няколко места няма да ни навредят — съгласи се Фаулър.
Първите две години не се оказаха лесни за администрацията му. Бюджетните проблеми и икономиката, която сякаш не можеше да реши накъде да тръгне, бяха осуетили плановете на Фаулър. В резултат зад твърдия му подход стояха повече въпросителни, отколкото удивителни знаци. Задаващите се ноемврийски избори за Конгрес щяха да бъдат първата обществена оценка за работата на новия президент. Прогнозите за тях обаче ставаха все по-несигурни. По традиция в средата на мандата президентската партия губи места в изборите, но Фаулър не можеше да си го позволи.