— Не е хубаво, че трябва да натискаме израелците, но…
— Ако договорът бъде подписан, политическите дивиденти ще са доста добри.
— Ще бъде — обади се Елиът, която се бе облегнала на рамката на вратата. — Ако спазим срока, договорът трябва да влезе в Сената най-късно до шестнадесети октомври.
— Ти си доста амбициозна дама, Лиз — забеляза Арнолд. — Е, аз имам още работа. Ако ме извините, господин президент…
— Ще се видим утре, Арни.
Фаулър се приближи до прозореца с изглед към авеню „Пенсилвания“. Нажеженият августовски въздух трептеше над улиците и тротоарите. През алеята в парка „Лафайет“ се виждаха два плаката, останали от демонстрацията против ядреното въоръжаване. Фаулър изсумтя и се ухили. Нима тези тъпи хипита не бяха разбрали, че ядреното оръжие принадлежеше към миналото? Той се обърна.
— Искаш ли да вечеряме заедно, Елизабет?
— С удоволствие, Боб — усмихна се към шефа си доктор Елиът.
Единствената полза от наркотрафика на брат му бе останалият от него очукан куфар с почти сто хиляди долара. Марвин Ръсел го взе и отиде в Минеаполис, откъдето си купи представителни дрехи, чанта за багажа и билет. Едно от нещата, научени в затвора, бе правилният начин за смяна на самоличността. Той имаше три различни паспорта, за които ченгетата не знаеха нищичко. Марвин умееше и да не се набива на очи. Дрехите му наистина бяха хубави, но в никакъв случай бляскави. Той си купи самолетен билет, който му даваше възможност да си избере полета. Останалите деветдесет и една хиляди петстотин четиридесет и пет долара трябваше да му стигнат за още доста време, а там, където отиваше, животът бе скъп. От друга страна, собственият му живот бе станал доста евтин. Но тук парите не можеха да помогнат. Марвин обаче реши, че един воин трябва да бъде готов на всичко.
След прехвърляне във Франкфурт той продължи на юг. Ръсел не бе глупак. Преди години взе участие в нещо като международна конференция на терористични организации. Тя му бе струвала цял набор документи за самоличност. Там обаче завърза няколко контакта. И още по-важно, научи как да се свързва с необходимите му хора. Международната терористична общност се отличаваше с особена мнителност. Но като се имаха предвид противниците й, това беше в реда на нещата. Ръсел не знаеше дали ще има късмет. От трите телефонни номера, с които разполагаше, единият бе отдавна компрометиран. С него тихичко бяха изчезнали и двама души от „Червените бригади“. Марвин използва един от останалите два и имаше късмет. Контактът го отведе на една вечеря в Атина, където го провериха и му казаха, че ще го прехвърлят по-нататък. Ръсел забърза обратно към хотела си — местната храна не му понасяше добре — и седна до телефона в очакване да иззвъни. Бе доста нервен, защото знаеше, че въпреки предпазливостта си е уязвим. Пътуването с оръжие криеше опасности и Ръсел не носеше дори джобно ножче. Така ставаше твърде лесна мишена за всяко ченге с пистолет. Ами ако и този телефонен номер бе разкрит? Тогава щяха да го арестуват още тук или да го подмамят в засада, от която надали щеше да излезе жив. За разлика от американските си колеги европейските ченгета май не обръщаха голямо внимание на конституционните права. Споменът за убийството на брат му от федералните агенти бързо прокуди тази мисъл.
„По дяволите!“ Още един сиукски воин застрелян като псе. Без да има време дори за „Песента на смъртта“. Щяха да си платят за това. „Но само ако остана жив достатъчно дълго“ — напомни си Марвин Ръсел.
Той изгаси лампите и седна до прозореца в очакване на телефонния звън. Загледа се в движението, като внимаваше за приближаващи се коли с ченгета. „Как ще ги накарам да си платят?“ — запита се Ръсел. Не знаеше, пък и не го бе грижа. Точно сега не можеше да направи нищо. Коженият колан, в който бе натъпкал парите си, стягаше кръста му. Един от недостатъците на тялото му бе, че талията не позволяваше да се съберат всичките пари. Но Марвин не можеше да си позволи да ги загуби. Без тях щеше да загине. Пък и тези валутни курсове бяха цяло бреме. Марки в Германия, драхми или дявол знае още какво тук. Добре, че поне самолетните билети се плащаха с долари. Именно заради това Марвин пътуваше с американски коммпании. Знамето със звезди и райета на опашката не му допадаше особено, но… Телефонът иззвъня. Ръсел го вдигна.
— Да?