— Утре в девет и тридесет пред хотела, готов за път. Разбра ли?
— Девет и половина. Ясно.
Линията прекъсна, без да му даде време за повече обяснения.
— Добре — каза си той.
Марвин стана и отиде на леглото. Вратата бе заключена, веригата закачена и подсигурена със стол под бравата. Ръсел се замисли. Ако му готвеха клопка, сигурно щяха да го хванат още пред хотела. Или пък можеха да го закарат на някое усамотено място, за да не тревожат гражданите… Марвин прецени, че второто предположение е по-вероятно. Във всеки случай обаче нямаше да си правят труда да му уреждат срещи и след това да разбиват вратата. Поне така си мислеше. Но действията на ченгетата бяха трудно предвидими. Така че Ръсел прекара нощта, без да се съблича и без да сваля колана с пари от кръста си. Крадците също не бяха за подценяване…
Слънцето изгря почти по същото време, по което изгряваше и у дома му. Ръсел се събуди още с първите лъчи. Когато се регистрираше, бе поискал стая с източно изложение. Той каза молитвите си към слънцето и се приготви за път. Донесоха му закуската в стаята. Изхарчи няколко драхми повече, но какво от това, по дяволите? После прибра малкото неща, които бе извадил от куфара си. В девет часа бе напълно готов и също толкова изнервен. Ако нещо имаше да става, то щеше да е след половин час. Можеше да бъде мъртъв още преди обяд. В чужда страна, далеч от духовете на народа си. Дали щяха да върнат тялото му в Дакота? Сигурно не. Просто щеше да изчезне от лицето на земята. Предвижданията му за действията на полицаите съвпаднаха със стъпките, които сам той би предприел. Но тактиката на един воин не се покриваше непременно с акциите на полицията, нали? Ръсел крачеше напред-назад из стаята, като от време на време хвърляше поглед към колите и минувачите. Всеки един от продавачите на сувенири и кока-кола можеше да бъде дегизиран полицай. Не, сигурно не бе само един. Може би десет? Ченгетата май не си падаха по честните двубои. Те стреляха от засада и нападаха на групи.
Девет и петнадесет. Цифрите на електронния часовник се сменяха с вихрено темпо или се влачеха мързеливо в зависимост от настроението на Ръсел. Той вдигна багажа си и напусна стаята, без да се обръща. Асансьорът бе близо. Той пристигна почти веднага и още повече усили параноята на Ръсел. След минута вече бе във фоайето. Портиерът предложи да му помогне с багажа, но Марвин отказа и се насочи към рецепцията. Единственото нещо, което му оставаше да плати, бе закуската и той бързо уреди сметката с последните си драхми. Имаше на разположение още няколко минути, така че се приближи до павилиончето с вестници, за да си вземе нещо на английски. Какво ставаше по света? За Ръсел, чийто свят бе поредица от заплахи и бягства, моментното любопитство премина бързо. „Какво е светът?“ — запита се той. Обкръжаващата го околност и нещо повече. Малко пространство, заключено от сетивата, които му съобщаваха за промените. У дома можеше да вижда далечните хоризонти и огромния бездънен купол на небето. Тук действителността бе затворена от стени и хоризонтите лежаха едва ли не на сто метра един от друг. Внезапно го обзе пристъп на паника. Марвин знаеше какво е да си преследвано животно. Опита се да се овладее. Погледна часовника си: 9, 28. Време бе.
Ръсел излезе от фоайето и отиде до пиацата за таксита. Чудеше се какво ли ще последва. Той остави куфарите си на земята и се опита да си придаде спокойно изражение. Знаеше, че дори в този момент пушките може би го държаха на мушка. Нима щеше да умре като Джон? Един куршум в главата без всякакво предупреждение. Дори и животните умираха по-достойно. От мисълта за подобна безславна смърт на Марвин му се повдигна. Една кола се приближи и той сви дланите си в здрави могъщи юмруци, за да спре треперенето им. Шофьорът го гледаше. Ето че дойде. Ръсел вдигна куфарите си и се приближи.
— Господин Дрейк?
Това бе името, с което се представяше Марвин. Но шофьорът не бе човекът, с когото вечеряха предната вечер. Ръсел веднага разбра, че си има работа с професионалисти, които преценяват всеки ход. Добър знак.
— Да, аз съм — отвърна той с усмивка, която наподобяваше на гримаса.
Шофьорът излезе от колата и отвори багажника. Ръсел натика куфарите си вътре, след което седна на предната седалка. Ако му бяха устроили клопка, поне щеше да удуши шофьора, преди да умре. Нямаше да даде живота си без борба.
На петдесет метра от тях сержант Спиридон Папаниколау от Гръцката национална полиция седеше в стар опел, боядисан като такси. Изкуствените мустаци и сандвичът в ръката му го оприличаваха на всичко друго, но не и на полицай. В жабката на колата имаше малък пистолет и както и повечето европейски полицаи, той не бе много сръчен с него. Всъщност истинското му оръжие бе фотоапаратът „Никон“, скрит в един джоб на седалката. Сержантът имаше задача да наблюдава, тъй като работеше към Министерството на обществения ред. Той имаше фотографска памет за лица. Носеше фотоапарата си, за да помага на хора, лишени от способността, с която справедливо се гордееше. Методите му на работа изискваха огромно търпение, но Папаниколау умееше да чака. Когато началниците му получеха сведения за вероятна терористична операция в Атина, Папаниколау започваше да обикаля хотелите, летищата и пристанищата. Разбира се, той не бе единственият подобен служител, но се славеше като най-добрия. Имаше нюх, подобен на бащиния си. Старецът винаги знаеше къде се крие рибата. Освен това Папаниколау мразеше терористите. Всъщност мразеше всички престъпници, но терористите безспорно бяха най-ужасните от цялата шайка. Поради това често се ядосваше на непостоянния интерес на правителството му към прочистването на древната и благородна страна от тези гадини. Сега обаче правителството отново се бе заело с тях. Преди седмица бе получен рапорт, че около Партенона са забелязани членове на терористична организация. Четирима от колегите му в момента проверяваха летището. Няколко други се занимаваха с морската гара, но Папаниколау обичаше хотелите. Все пак обектите трябваше да спят някъде. Не в най-добрите, тъй като бяха много лъскави. Нито пък в най-лошите, защото копелетата обичаха комфорта. Избираха средната класа. Семейните хотели в страничните улички, бъкащи от младежи, пристигнали на екскурзия. В навалицата бе трудно да се запомни определена физиономия. Но Папаниколау бе наследил зрението на баща си. Можеше да разпознае лице, видяно за половин секунда от седемдесет метра разстояние.